Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— Работи — свих рамене аз. — Сваля порно от мрежата. Играе на игрички.

— Много добре. Открито е неуставно изпълнение на служебните задължения… или както там му казвате? Нали не беше длъжна да поставяш бръмбари на затворниците? Ами тогава — това е. Не трябва да проваляш собствения си живот заради някаква абстрактна справедливост!

— Татко, а ти познаваш ли някой Чингиз? — попитах аз.

Татко поклати глава.

— И да съм познавал, не съм го запомнил с нищо. Но ти не се притеснявай. Сигурно ти си по-важна за него, отколкото той за теб. Карина?

Аз скочих и отворих вратата на кухнята. Вслушах се. Да… някъде в стаята звънеше мобилния ми телефон.

— Татко, момент…

Само това ми липсваше — нощни повиквания. Не съм си дала номера в работата, и изобщо — този номер го знаят много малко хора.

— Да! — грабвайки телефона от масата, отговорих аз.

— Привет. Прекъснаха ни, Карина.

Чингиз!

Гласът беше неговия.

— Не бях аз — бързо казах аз.

— Да, да, знам. Карина, трябва да се срещнем.

— Сега ще вляза. Къде?

— Не, по-добре в реалността — разсмя се Чингиз. — Надявам се, че няма да се стигне до истински куршуми. А в Дийптаун могат пак да ни прекъснат. Мога да ви взема от вас, ако е удобно.

Дори не попитах откъде е взел адресът ми. Сигурно от там, откъдето и телефонът.

— По-добре на неутрална територия — отвърнах аз. — Нека… някъде…

— Улица „Пчеларска“ — каза Чингиз.

— А къде е това?

— Не знам. Сега ще проверя дали изобщо има такава… Има. До номер пет на улица „Пчеларска“, става ли?

— Добре — не се поколебах аз. — Излизам веднага. Там ще се срещнем.

— О кей — весело каза Чингиз. — Довиждане.

Затворих телефона. Погледнах дисплея — естествено, там имаше забрана за определяне на номера. Добре де, ако се наложи — ще го разберем…

— Веднага?

Татко влезе в стаята веднага след мен. И чу всичко.

— Няма да ме пуснеш? — предизвикателно попитах аз.

— Не — поклати глава той. — Не, Карина. Дори не си го мисля.

Погледнах го с любопитство. Като бях малка, бях сигурна че обичам мама и татко, че по-добри от тях няма на света. После… не съм забелязала как престанах да мисля за това. Не съм ги разлюбила, просто престанах да мисля за това с такива думи.

— Да ме тормозиш за жаргона — винаги… а когато ме грози опасност — може, така ли?

— Може. Защото ти си преценила всичко и си взела решение. Защото това е професията ти… нищо, че не съм във възторг от такава професия. А за жаргона — извинявай, но това са детинщини!

— Какво лошо има, ако човек да запази детето в себе си? — инатливо попитах аз.

— То не трябва да остава там, дъще. Кретен е онзи баща, който не се радва, че децата му порастват.

— Благодаря ти, татко — казах аз. — Знаеш ли, аз все пак много те обичам.

Татко учудено ме погледна, после хвърли поглед към часовника.

— Единайсет и половина… наистина ли ще отидеш сега?

— Ще отида — твърдо казах аз. — И няма да викам подкрепление. И без това няма да дойдат, да не сме Америка.

Но първо извадих пистолета си от сейфа.

После отидох в кухнята и си взех цигарите.

В колата, докато моторът загряваше, извадих от жабката карта на Москва и започнах да търся улицата с милото име „Пчеларска“. Старата „десятка“ ми я подари баща ми преди три години, когато си купи по-хубава кола: корейска „Деу“, сглобена в Узбекистан. И аз ползвах „десятката“ с удоволствие, защото никога не съм обичала метрото. Но все едно, за мен Москва си остана малки петна около някои станции на метрото и някои маршрути, по които пътувах постоянно: на работа, в супермаркета — да купя продукти за седмицата, през лятото — да се къпя на Мечото Езеро или на вилата…

Също като Дийптаун. Там също познаваш само няколко любими места. Останалото го виждаш мимоходом, през прозореца на таксито, и дори не можеш да разбереш: живи ли са тези райони, или са просто нарисувани декорации, прикриващи надписа „мястото се продава“.

Аз бавно излязох от паркинга и завих в безлюдната уличка. Дъждът се усили и барабанеше по паркираните встрани автомобили.

Странно. Вече почти няма разлика — между дълбината и реалността.

Пространства в пространствата… ако някой зъл шегаджия имаше излишък на пари и време, той би могъл да създаде за мен виртуален свят, копиращ Москва. Реалната Москва, в която живея. Десетина магазина, пет апартамента, две парченца природа… Дори няма нужда да се занимава с театри, консерватории, библиотеки. Макар че с тях няма защо да се занимава — те имат аналози във виртуалността.