Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— Тогава имате съюзници, Чингиз.

— Опазил ме Бог от такива съюзници! — полушеговито, полусериозно отговори Чингиз. — Ще ме настъпят случайно и дори няма да забележат. Карина, дълбината вече много години живее по своите закони. Добре-зле, но се справя някак. Създава ново общество, без да разрушава старото. Взема от реалния свят само това, което наистина е жизнеспособно. Да, това е един вид анархия, и като всяка анархия дълбината ще се противопостави на държавната власт. Карина, какво трябва да има в Дийптаун — това ще решат неговите обитатели. Дали да има затвор — това също ние ще решим.

— Чингиз — казах аз. — Проблемът не е в затвора. Проблемът е в появяването на нови хора. Хомо виртуалис. Човек мрежови. Съединяващ в себе си два свята — истинският и виртуалният. Еднакво свободен и в двата свята.

— Карина, това време още не е настъпило. Не трябва да качваш на велосипед дете, което не се е научило да ходи.

— Чингиз, а това не е ли ревност? Не е ли страхът на дайвърите да загубят своята индивидуалност?

— Карина, това не е ревност и не е страх.

Замълчахме. Младежът зад волана сумтеше, сменяйки станция след станция на радиоприемника. „Московско ехо“, „Сребърен дъжд“, „Ретро“… Същият набор, както и в дълбината. Никаква разлика; на някои места реалният и виртуалният свят са се слели в едно.

Интересно, как ли са оживели радиостанциите в наше време? Още повече — в дълбината? Та нали без проблем можеш да свалиш всякаква музика, която ти харесва, а не да зависиш от вкусовете на ди-джеи и водещи. Но не, ние продължаваме да слушаме радио. Мръщим се, когато ни пускат поп, псуваме, натъквайки се на поредната реклама, прескачаме от станция на станция… и слушаме.

Сигурно за хората е важна съпричастността? Осъзнаването на факта, че именно сега, заедно с теб, тази песен се припява тихичко от още хиляди хора? Ние всички сме индивидуалисти, ние всички сме уникални и неповторими — но насаме със себе си можем да си признаем колко е трудно да си самотен.

Младежът най-накрая престана да блуждае по ефира. Спря на станция, където песента вече свършваше.

— Карина? — попита Чингиз, когато песента свърши. Не зададе самият въпрос, но всичко беше ясно. Решавай…

— Кой стреля в тебе? — поинтересувах се аз.

— Някой, който има достъп до „Мушкато“.

Знаех какво е това „Мушкато“. Наша разработка, руска. Атакува машината, вграждайки се в мрежовия протокол. С нея са въоръжени полицията на Дийптаун… и структурите на МВД.

— Чингиз, не мога да направя нищо — казах аз. — Няма да нарушавам закона, нима не е ясно? А в рамките на закона… е, ще изкажа особеното си мнение… и кой ще го погледне? Сам казваш, че са ме използвали за отвличаща маневра. Нито тебе ще арестувам, нито Антон. За вас ще е по-добре да не го правя. Защото за бягство от виртуалният затвор приятелят ти рискува да получи истинска присъда… А защо той има толкова звучна фамилия?

— Стеков? През целия си живот е бил Стеклов. Но веднъж си загуби паспорта, а в електронната картотека се получи някакъв странен срив. И новият му паспорт беше издаден с фамилията Стеков… — Чингиз помълча. Каза: — Карина, не ви моля за невъзможното. Единственото, което ни е нужно — това е общественият резонанс. Шум. Изявления за пресата. Ако това тръгне от мен, или от което и да е частно лице — никой няма да ми обърне внимание. Ще го сметнат за измислица на жълтата преса. Но ако официално лице от МВД…

Защо не може да разбере?

— Чингиз, ти самият го каза: дълбината живее по собствените си закони. Създава нов свят, без да разрушава стария. А ти искаш да смеся двата свята! С методите на реалния свят да се боря във виртуалния. Казваш, че няма да ти повярват? Че гражданите на Дийптаун няма да се възмутят от експериментите над хора? Значи така трябва да бъде. Всяко общество има такова правителство, каквото заслужава.