Мари Лу - Warcross

Отивам до матрака си и се просвам отгоре му. Той изскърцва шумно. Таванът и стените са облети в неоновосиньо от магазина за алкохол отсреща на улицата. Лежа, без да мръдна, и се заслушвам в неспирния вой на сирени, идещ някъде отдалече отвън, втренчена в старо петно от влага на тавана.

Ако татко беше тук, щеше да щъка наоколо, да смесва бои и да мие четки в буркани. Може би да обмисля пролетната си учебна програма или плановете си за Седмицата на модата в Ню Йорк.

Обръщам глава към останалата част на апартамента и се преструвам, че той е тук — здрав и незасегнат от болестта. Високият му строен силует се очертава на светлината близо до входа, гората от боядисана в синьо коса на главата му излъчва сребристо сияние в тъмното, наболата му брада е старателно оформена, очилата с черни рамки ограждат очите му, той има лице на мечтател. Щеше да е облечен с черна риза, а от нея щяха да се подават пъстроцветните татуировки, оплели десницата му нагоре и надолу, външният му вид щеше да е безукорно изпипан, обувките — лъснати, а панталоните — без гънчица по тях. Само по дланите и по косата му щеше да има петънца от боя.

Усмихвам се на себе си при един от любимите ми спомени — седях на един стол и люлеех крака, загледана в лепенките на коленете си, докато татко ми правеше временни цветни кичури. По бузите ми още имаше следи от сълзите, които се бяха излели от очите ми, докато тичах към къщи от училище — някой ме беше бутнал и аз паднах, скъсвайки любимите си джинси. Татко си тананикаше, докато работеше. Когато приключи, вдигна огледало пред лицето ми и аз ахнах възторжено. „Много в стила на Живанши, много в тренда — каза и потупа нослето ми с пръст. Аз се изкикотих. — Особено ако я вържем цялата на кок отгоре. Ето така, виждаш ли? — Той вдигна косата ми във висока опашка. — Обаче не свиквай твърде много с нея, ще се отмие след няколко дни. А сега дай да ходим да си вземем пица.“

Той казваше, че униформата на старото ми училище била пъпка върху лицето на Ню Йорк. Казваше, че трябва да се обличам така, сякаш светът е по-добро място. Купуваше цветя всеки път, когато вали, и изпълваше дома ни с тях. Забравяше да си избърше ръцете по време на сеансите си по живопис и накрая оставяше навсякъде шарени отпечатъци от пръсти. Влагаше мижавата си заплата в подаръци за мен и материали за рисуване, в благотворителност, дрехи и вино. Твърде често се смееше, твърде бързо се влюбваше и пиеше на воля.

А после един следобед, когато бях единайсетгодишна, той се прибра, седна на дивана и втренчи празен поглед в пространството, без да обели и дума. Тъкмо се връщаше от лекарски преглед. Шест месеца по-късно си отиде.

Смъртта има гадния навик да прерязва всички линии, които внимателно си прокарал между настоящето и бъдещето. Линията, която води към татко ти, напълнил стаята ти в общежитието с цветя в деня на дипломирането ти. Към това как проектира сватбената ти рокля. Към това как идва всяка неделя на вечеря в бъдещия ти дом и там фалшивото му пеене така те разсмива, че ти избиват сълзи на очите. Имах сто хиляди такива линии — и един ден всички те бяха прерязани и останах с празни ръце. Смъртта не ми даде дори посока, накъдето да насоча гнева си. Можех само да претърсвам с поглед небето.

След това започнах да имитирам външността му — буйна коса в неестествени цветове (кутиите с боя за коса са единственото, за което съм склонна да си пилея парите) и ръкав от татуировки на дясната ръка (изрисува ми го безплатно от жал бившият татуист на татко). Леко обръщам глава на леглото и поглеждам татусите, които се вият по лявата ми ръка, после леко прокарвам длан по изображенията. Те започват от китката и стигат чак до рамото, в ярки оттенъци на синьо и тюркоаз, на златисто и розово: божури (любимите цветя на татко), сгради в стил Ешер [1] Нидерландски художник, чиито произведения изобразяват мозайки, невъзможни конструкции, безкрайни обекти и покрития на равнината. — Бел. ред. , издигащи се над океански вълни, музикални ноти и планети на фона на космоса — спомен за нощите, когато татко откарваше двама ни с колата сред полето да гледаме звездите. Най-накрая завършват с тънък ред от думи, опасващ лявата ми ключица — мантра, която татко постоянно ми повтаряше, мантра, която сега редя за себе си винаги, когато нещата се скофтят здраво.

За всяка заключена врата си има ключ .

Всеки проблем има своето решение.

Тоест всеки проблем освен онзи, който го покоси. Освен онзи, който имам аз сега. И тази мисъл едва не ме накарва да се свия на кълбо и да затворя очи, да се оставя да потъна отново в познатия мрак.