Кори Доктороу - Малкия брат

Двамата са странна двойка. Дарил е малко едричък, но изглежда добре. Има розов тен, а бузите му се зачервяват, когато се възбуди. Когато стана на четиринайсет, си пусна брада, но за щастие я обръсна след кратък период, наричан от нас „Годините на Линкълн“. Освен това е висок. Ама много, като баскетболист.

Ван пък е с половин глава по-ниска от мен, кльощава и има дълга черна коса, сплетена на плитки, които изравя от интернет. Има мургава кожа, тъмни очи и обича големи стъклени пръстени, които тракат, когато танцува.

— Къде е Хулу? — попита тя.

— Как си, Ван? — обади се приглушено Дарил. Винаги е крачка назад в разговора, когато тя е наблизо.

— Добре съм, Ди. Как е малкото ти нещо? — Това беше подло. Дарил почти припадна.

Хулу го спаси от излагация, появявайки се в този момент. Носеше твърде голямо кожено яке, гуменки и плетена шапка, рекламираща любимия ни мексикански маскиран кечист Ел Санто Джуниър. Хулу е Хуан Луис Торес, последният член на нашата четворка. Той учи в суперстриктно католическо училище в Аутър Ричмънд и не му е лесно да се измъква.

Но пък винаги успява. Никой не бяга от даскало така добре като Хулу. Той обича голямото си яке не само заради стила, а и защото прикрива гадната католическа униформа, която е като мишена за всички доносници, изпращащи снимки в училищната мрежа.

— Готови ли сте? — попитах, когато приключихме с поздравите. Извадих телефона и им показах картата, която бях свалил във влака. — Доколкото виждам, трябва да се качим до „Нико“, после една пресечка до „СГФаръл“ и оттам наляво към „Ван Нес“. Някъде там трябва да намерим безжичния сигнал.

Ван се намръщи.

— Това е в гадната част на Тендърлоин.

Нямаше спор. Този наистина е от гадните квартали на Сан Франциско. Ако излезете от предната врата на „Хилтън“, сте в туристическата част, със семейните ресторанти и старите трамваи. Но ако излезете отзад, попадате в Лоин, където са травеститите, сутеньорите, наркодилърите и повечето клошари. Никой от нас не беше достатъчно възрастен, за да се интересува от занаятите им, макар че доста от проститутките бяха на нашите години.

— Погледнете го от добрата страна — отвърнах аз. — Най-доброто време да се мотаем там е през деня. Никой от другите отбори няма да припари дотам преди утре сутрин. В АРИ наричаме това „чудовищна преднина“.

Хулу се ухили.

— От твоята уста звучи почти приятно.

— По-готино е от яденото на уни.

— Ще дрънкаме или ще се хванем да спечелим? — обади се Ван. След мен тя е най-коравият играч в групата. Отнася се към победата много, много сериозно.

И така, четирима добри приятели тръгнахме да разкодираме указание, да спечелим игра — и да загубим всичко, което сме обичали, завинаги.

Физическият компонент от днешното указание беше набор от GPS координати. Имаше такива за всеки град, където се играеше „Хараджуку Фън Меднес“. На тях трябваше да намерим безжичен сигнал. Той беше нарочно блокиран от друга безжична мрежа, така че да не може да бъде засечен от конвенционалните уайфайндъри, които ти съобщават за достъпните безплатни мрежи.

Трябваше да намерим „скрития“ сигнал, като измерваме силата на видимия за най-слабото място. Там щеше да има ново указание. Последния път то беше специалитетът на изтънчения суши ресторант „Анзу“ в хотел „Нико“. Хотелът беше собственост на „Джапан Еърлайнс“, един от спонсорите на играта. Персоналът направи истинско представление, когато успяхме да открием указанието. Сервираха ни супа мису и ни караха да опитаме уни — суши с вид на развалено сирене и миризма на кучешки лайна. Но на вкус било много добро. Поне така ми каза Дарил. Не можаха да ме принудят да пробвам.

Засякох сигнала с моя телефон малко преди Хайд Стрийт, пред съмнително студио за азиатски масаж, на чийто прозорец имаше мигащ червен надпис „ЗАТВОРЕНО“. Мрежата се казваше „ХараджукуФМ“ и ние разбрахме, че сме на точното място.

— Не влизам там — обади се Дарил.

— Нали всички имате уайфайндъри?

Дарил и Ван имаха вградени, а Хулу, който беше твърде печен, за да носи телефон, по-голям от кутрето му, си имаше отделно устройство.

— Добре. Разпръснете се да видим какво ще открием. Търсим рязко падане на сигнала, който ще отслабва колкото повече се приближаваме.

Направих крачка назад и стъпих на нечии пръсти. Женски глас изстена и аз отскочих, притеснен, че някоя курва ще ме наръга, защото съм й счупил токчето.

Вместо това се озовах пред момиче на моята възраст. Имаше яркорозова коса и остро като на гризач лице, а слънчевите й очила приличаха на военна екипировка. Носеше раирани чорапогащи и черна бабешка рокля с множество японски дрънкулки — аниме герои, стари световни лидери и емблеми.