Кори Доктороу - Малкия брат

Никога не съм бил по-уплашен. Вече отвсякъде долитаха писъци и имаше още тела по земята. Натискът отзад ставаше все по-силен. Правех всичко възможно да се задържа на крака.

Намирахме се до въртележките на входа. Тук положението не беше по-добро. Глъчката в затвореното пространство, миризмата на телата и цялата блъсканица ме накараха да изпитам клаустрофобия, към която не подозирах, че съм предразположен.

Хората продължаваха да се стичат по стълбите и да се блъскат пред въртележките. Беше очевидно, че това няма да завърши добре.

— Искаш ли да си пробваме късмета навън? — обърнах се към Дарил.

— Да, по дяволите. Тук е касапница.

Обърнах се към Ванеса. Нямаше начин да ме чуе, затова извадих телефона си и й пратих съобщение:

Махаме се.

Тя усети вибрацията, погледна го за миг и ми кимна енергично. Междувременно Дарил беше светнал Хулу.

— Какъв е планът? — изкрещя Дарил в ухото ми.

— Трябва да се върнем горе! — Посочих към продължаващата блъсканица.

— Невъзможно!

— Ако почакаме, ще стане по-трудно!

Той сви рамене. Ван успя да си пробие път до нас и ме хвана за ръка. Аз сграбчих Дарил, а той хвана Хулу и тръгнахме нагоре.

Не беше лесно. В началото напредвахме с по десет сантиметра на минута, а на стълбището даже с по-малко. Хората, които разбутвахме, не бяха никак щастливи. Неколцина ни напсуваха, а един искаше да ме удари, но не можа да си освободи ръцете в блъсканицата. Подминахме още трима прегазени, но нямаше как да им помогна. В този момент въобще не мислех да помагам на някого. Мислех само как да продължа нагоре и как да не изпусна Дарил и Ван.

Сякаш след цяла вечност изскочихме като тапа от шампанско на улицата и примижахме на сивото небе. Сирените за тревога още виеха, а тези на линейките и патрулните, които фучаха по Маркет Стрийт, бяха станали по-силни. По улиците вече нямаше почти никого. Само хора, които се опитваха да слязат под земята. Повечето плачеха. Видях няколко празни пейки, които обикновено бяха заети от алкохолици, и посочих към тях.

Тръгнахме натам присвили рамене заради сирените и пушека. Щом се добрахме до пейките, Дарил политна напред.

Всички изпищяхме и Ванеса се наведе да го обърне към нас. Ризата му беше почервеняла и петното се разпростираше. Ван разкопча ризата и разкри дълга и дълбока рана отстрани.

— Някой шибаняк го е наръгал в тълпата — извика Хулу със стиснати юмруци. — Исусе, това е гадно.

Дарил изстена и ни погледна, след това сведе очи към раната, изстена отново и отметна глава назад.

Ванеса свали дънковото си яке, извади подплатата от памучната качулка и я притисна към раната на Дарил.

— Вдигни му главата — обърна се тя към мен, а след това каза на Хулу: — Повдигни му краката. Използвай якето си. — Хулу се задейства мигновено. Майката на Ванеса е медицинска сестра, а и тя караше курс за първа помощ на всеки летен лагер. Обожава да гледа неправдоподобни медицински сцени по филмите и да се гаври с тях. Радвах се, че беше с нас в този момент.

Поседяхме известно време, притискайки качулката към раната на Дарил. Той настояваше, че е добре и да го оставим на мира, а Ван му казваше да лежи неподвижно, за да не му нарита задника.

— Защо не се обадим на 911? — предложи Хулу.

Почувствах се като идиот. Извадих телефона си и набрах цифрите. Звукът, който се чу, дори не беше „заето“, а по-скоро предсмъртен писък на телефонната система. Подобно нещо се чува, когато три милиона души звънят на един номер. На кого му трябват ботмрежи, като има терористи?

— Ами Уикипедия? — отново се обади Хулу.

— Като няма сигнал, няма нет.

— Ами те? — Дарил посочи към улицата. Вдигнах поглед с надеждата да зърна полицай или парамедик, но нямаше никого.

— Всичко е наред, приятел, дръж се.

— Не, идиот такъв! Говоря за полицаите в колите? Ето, там!

Беше прав. През пет секунди край нас профучаваше линейка, патрулка или пожарна. Те можеха да ни помогнат. Наистина бях идиот.

— Нека те преместим така, че да се виждаш — казах на Дарил.

Ванеса не хареса идеята, но се съмнявах, че в такъв ден полицаите ще спрат пред хлапе, размахващо шапката си. Но ако видеха ранения Дарил, можеше да решат да помогнат. Поспорихме малко, но Дарил разреши нещата, като се надигна и тръгна към Маркет Стрийт.

Първата линейка, която мина, дори не намали. Нито патрулната, нито пожарната, нито следващите три патрулни. Дарил се влошаваше. Беше пребледнял и дишаше тежко. Суитшъртът на Ван беше подгизнал от кръв.