Кори Доктороу - Малкия брат

Писна ми да ни подминават. Когато се зададе следващата кола, изскочих на улицата и замахах с ръце, крещейки да спрат. Машината намали и чак в този момент забелязах, че не е патрулна, линейка или пожарна.

Беше военен джип, нещо като брониран хамър, но без опознавателни знаци. Колата спря рязко, а аз отскочих назад и паднах на асфалта. Чух, че вратите се отварят, и мярнах крака, обути в кубинки. Вдигнах поглед и видях мъже с бойни униформи, солидни автомати и противогази със затъмнен визьор.

Преди да реагирам, оръжията им се насочиха към мен. Досега не бях заставал пред цев, но всичко, което сте чували за това усещане, е вярно. Замръзваш, времето сякаш спира и сърцето ти затуптява силно. Отворих уста, след това я затворих и бавно вдигнах ръце.

Мъжете с невидими лица продължаваха да държат оръжията си насочени към мен. Ван пищеше, а Хулу викаше нещо. Погледнах към тях и в този миг ми нахлупиха торба на главата и я затегнаха така силно около гърлото ми, че не можах да си поема дъх. Събориха ме по корем, след което нещо се уви два пъти около китките ми и ги стегна. Имах чувството, че са ме вързали с тел. Извиках, но гласът ми беше приглушен от качулката.

Не виждах абсолютно нищо и се напънах да чуя какво се случва с приятелите ми. Те викаха нещо. След секунда бях изправен на крака, като някой ме издърпа за китките и ръцете ми пламнаха от болка.

Запрепъвах се слепешком, наведоха главата ми и ме бутнаха в хамъра. Около мен имаше още тела.

— Ехо? — извиках и някой ме фрасна по главата. Чух отговора на Хулу, последван от ново тупване. Ушите ми звънтяха като гонг.

— Ей — опитах се да извикам на войниците. — Чуйте ме! Ние сме ученици. Исках да ви спра, защото приятелят ми е ранен. Някой го намушка. — Нямах представа какво се чува през качулката, но продължих да говоря: — Това е недоразумение. Трябва да закараме приятеля ми до болницата…

Отново ме удариха. Май използваха някаква палка, защото не бях усещал нещо по-твърдо. Очите ми се насълзиха и буквално не можех да си поема дъх от болка. След малко вдишах, но замълчах. Научих си урока.

Кои бяха тези клоуни? Нямаха опознавателни знаци. Може би бяха терористи! До този ден въобще не вярвах в терористите. Знаех, че съществуват някъде по света, но не мислех, че представляват риск за мен. Има милиони по-вероятни начини да загина — например да ме блъсне пиян шофьор по „Валенсия“, — отколкото да ме убият терористи. Те причиняват много по-малко жертви от подхлъзване в банята и токов удар. Да се страхувам от тях ми се струваше безсмислено, все едно да се притеснявам, че може да ме удари гръм.

Сега, докато седях в хамъра, с торба на главата, със завързани ръце и изгарящ от болка, тероризмът внезапно ми се стори съвсем реален.

Колата друсаше и вървеше нагоре. Изглежда, изкачвахме хълм и като съдех по ъгъла на пресечките, разбрах, че караме по Калифорния Стрийт.

След малко вече се спускахме. Ако картата в главата ми беше вярна, се движехме към Рибарския кей. Оттам можеше да се избяга лесно с лодка. Това пасваше на хипотезите ми за тероризъм. Но защо терористите биха отвлекли група гимназисти?

Спряхме все още под наклон. Двигателят угасна и вратата се отвори. Някой ме измъкна и ме забута по павираната улица. След няколко секунди си ударих пищялите в метално стълбище. Невидимите ръце ме бутнаха отново и аз тръгнах внимателно нагоре. Стигнах до третото стъпало, но когато посегнах за четвърто, се оказа, че няма такова. Щях да падна отново, но някой ме подхвана и ме смъкна на колене на стоманения под, след което закопчаха ръцете ми за нещо отзад.

Още движение и усетих, че оковават и други до мен. Стонове и приглушени звуци. Смях. След това продължителна пауза в мрака, в която чувах само собственото си дишане в качулката.

Всъщност почти задрямах така, на колене и с торба на главата. В рамките на трийсет минути тялото ми беше произвело адреналин като за една година. Това може да ти даде сила да повдигнеш автомобил, затиснал любимата ти, или да скочиш от горяща сграда, но последствията винаги са неприятни.

Събудих се, когато някой ми свали качулката. Не бяха груби, нито внимателни — просто рутинирани. Като хората в „Макдоналдс“, които приготвят хамбургери.

Светлината беше твърде ярка и аз затворих очи, но постепенно взех да отлепям клепачи и се огледах наоколо.

Намирахме се в камион, от големите, с по шестнайсет колела. Той беше превърнат в нещо като мобилен команден пост/затвор. Покрай стените имаше стоманени бюра, а над тях — множество плоски екрани на специални поставки, за да може да се нареждат около оператора. Всяко бюро имаше разкошен офис стол с всевъзможни опции за нагласяне.