Кори Доктороу - Малкия брат

— Няма да си отключа телефона — отвърнах непокорно. В паметта имаше всякакви лични неща, снимки, хакове, имейли и модове, които си бях инсталирал. — Това са лични неща.

— Какво имаш да криеш?

— Имам право на лична свобода. Искам да говоря с адвокат.

— Последен шанс, хлапе. Почтените хора нямат какво да крият.

— Искам адвокат. — Родителите ми щяха да го платят. Вече беше ясно за ареста. Трябваше да упорствам, без значение какво казват. Нищо добро не би излязло от разговор с ченгета без присъствието на адвокат. Тези повтаряха, че не са полицаи, но ако това не беше арест, тогава какво?

Сега като се замисля, май щеше да е по-добре да бях отключил телефона.

Отново ми сложиха оковите и качулката. Доста по-късно камионът тръгна надолу по хълма. Когато спря, ме изправиха и аз паднах мигновено. Краката ми бяха така отекли, че ги чувствах като буци лед, а коленете ми бяха подути от клечането.

Нечии ръце ме грабнаха и повдигнаха като чувал с картофи. Чувах неясни гласове. Някой плачеше, друг псуваше.

Пренесоха ме на късо разстояние и отново ме оковаха към някакъв парапет. Коленете ми пак поддадоха и аз се проснах напред, увисвайки на веригата на белезниците.

Пак се движехме, но този път не бяхме в камион. Подът се клатеше леко и вибрираше от дизеловия двигател и аз разбрах, че съм на кораб! Стомахът ми стана на буца лед. Отвеждаха ме извън бреговете на Америка, кой знае къде? И преди бях уплашен, но сега направо се ужасих, парализиран и безмълвен. Осъзнах, че може никога вече да не видя родителите си, и усетих лек вкус на повръщано в устата си. Качулката ми пречеше да дишам, а усуканата ми поза влошаваше нещата.

За щастие не пътувахме дълго. Тогава ми се стори като час, но сега знам, че е било около петнайсет минути. Усетих, че акостирахме, и чух стъпки — отвеждаха останалите затворници. Когато дойдоха за мен, опитах да се изправя, но не успях и пак ме пренесоха, безстрастно и грубо.

Щом ми махнаха качулката, открих, че се намирам в килия.

Килията беше стара, малка и миришеше на морски въздух. Имаше само едно високо прозорче с ръждясали решетки. На пода беше захвърлено одеяло, а на стената имаше малка метална тоалетна без седалка. Пазачът, който ми махна качулката, се ухили и затвори масивната метална врата.

Пъшкайки от болка, започнах да си масажирам краката, за да възвърна кръвообращението си. След известно време успях да се надигна и да направя няколко крачки. Чувах хора да говорят, плачат и викат. Реших и аз да се включа.

— Хулу! Дарил! Ванеса!

От останалите килии също започнаха да викат имена и обиди. Най-близките звучаха като пияни метъли на открит концерт. Може би и аз звучах така.

Пазачите ни закрещяха да мълчим, но това само усили викането. Всички пищяхме и виехме, докато не ни заболяха гърлата. Защо не? Какво имахме да губим?

Когато дойдоха за следващия разпит, бях мръсен, уморен, жаден и гладен. Късо подстриганата жена отново беше тук, заедно с трима мъжаги, които ме разнасяха като парче месо. Единият беше черен, а другите бели, макар че единият може би имаше и латино кръв. Всички бяха въоръжени. Бяха като смесица от реклама на „Бенетон“ 4 4 В рекламите на дрехите „Бенетон“ често участват хора от различни раси. — Б.ред. и „Каунтър-Страйк“.

Изведоха ме от килията и оковаха ръцете и краката ми заедно. Оглеждах се, докато вървяхме. Отвън се чуваше плисък на вълни и аз предположих, че може да сме на Алкатраз. Все пак си е затвор, нищо, че е туристическа атракция от поколения. Там са лежали Ал Капоне и другите гангстери от неговото време. Но от училище ни бяха водили на Алкатраз и мястото изглеждаше старо и порутено, като от Средновековието. Това тук беше по-скоро от Втората световна, а не от колониалните времена.

По вратите на килиите имаше лазерно принтирани стикери с бар кодове и номера, но нямаше как да видя кой е вътре.

Стаята за разпити беше модерна, с флуоресцентни лампи, голяма дървена маса и ергономични столове. Не за мен, естествено. За мен имаше сгъваем пластмасов градински стол. На едната стена имаше огледално стъкло, точно като в полицейските филми, и аз реших, че някой наблюдава оттам. Жената с късата коса и приятелите й си наляха кафе от кафеварката на помощната масичка. Идеше ми да й прегриза гърлото и да изтръгна чашата от ръцете й. Пред мен оставиха стиропорена чаша с вода, но не освободиха ръцете ми от оковите зад гърба, така че не можех да пия. Ха-ха, много смешно.