Кори Доктороу - Малкия брат

Щях да реша тези загадки вкъщи. Доста лесни са, когато целият отбор се хване да сваля комикси и да търси отговорите.

Привършвах със записването на указанията, когато звънецът прозвуча и ние започнахме бягството си. Наместих камъчетата в австралийските си полуботи. Бяха удобни за бягане и катерене и нямаха връзки, което ги правеше идеални за металните детектори, дебнещи отвсякъде.

Трябваше да се измъкнем и от реалното наблюдение, но това ставаше все по-лесно с напредването на технологиите. Всичките звънци и аларми създаваха фалшиво чувство за сигурност в училищната управа. Понесохме се с тълпата към любимия ми страничен изход. Бяхме почти по средата на пътя, когато Дарил се сепна.

— Мамка му! Забравих, че нося книга от библиотеката.

— Не се ебавай. — Набутах го в най-близката тоалетна. Книгите от библиотеката бяха лоша новина. Всяка от тях има радиочестотен идентификатор, вграден в обшивката. Така библиотекарите знаят на кого дават книгите и кога те не са на мястото си. Освен това той позволява на училището да те следи през цялото време. Още една от правните дупки. Съдът не би им позволил да следят нас с радиоизлъчватели, но могат да следят книгите си и да сверяват в регистъра коя при кого е.

Разполагах с малък джоб на Фарадей, нещо като портмоне с обшивка от медни жици, която да блокира радиосигналите. Но те са направени за неутрализиране на идентификационни карти, а не на книги като…

— „Въведение във физиката“? — изстенах аз.

Учебникът беше с размерите на речник.

— Мисля да запиша физика, когато вляза в Бъркли — отвърна Дарил. Баща му е преподавател в Калифорнийския университет, Бъркли, което значи, че той можеше да учи там безплатно. Затова нямаше никакво колебание къде ще продължи след гимназията.

— Супер, но не може ли да учиш онлайн?

— Баща ми настоя да прочета учебника. Освен това днес не мислех да върша престъпления.

— Бягането от училище не е престъпление, а нарушение. Съвсем различни неща са.

— Какво ще правим, Маркъс?

— Не мога да го скрия, така че ще трябва да го изпържа. — Унищожаването на радиоидентификатори е мръсна работа. Магазинерите не искат недобронамерените клиенти да заличават баркодове от стоките и затова производителите не залагат „убиващ сигнал“, който да изключва идентификаторите. С подходяща екипировка човек може да ги препрограмира, но не исках да правя това с книга от библиотеката. То е почти като късането на страници. Препрограмираната книга нямаше да може да бъде открита на рафта и щеше буквално да се превърне в игла в купа сено.

Така ми оставаше само едно — буквално да изпържа нещото. Трийсет секунди в микровълнова бяха достатъчни за всеки идентификатор. А когато Ди върнеше книгата без сигнал, библиотекарите щяха да й принтират нов и да променят информацията в каталога. Така всичко щеше да е наред.

Сега ни трябваше само микровълнова.

— Изчакай две минути и учителската стая ще е празна — казах аз.

Дарил грабна книгата си и тръгна към вратата.

— Забрави. Връщам се в час.

Хванах го за лакътя и го дръпнах назад.

— Стига, Ди. Спокойно. Всичко ще е наред.

— Учителската стая ли? Ти май не разбираш, Маркъс. Ако ме спипат още веднъж, ще ме изключат. Чуваш ли? Ще ме изключат.

— Няма да те хванат. — В учителската нямаше да има никого. — Ще минем отзад. — Стаята разполагаше с малка кухня с вход за учители, които искат да си налеят чаша кафе. Микровълновата, която винаги миришеше на пуканки и супа, беше точно над малкия хладилник.

Дарил изстена, а аз му казах:

— Виж, звънецът вече би. Ако се появиш сега, ще ти пишат закъснение. Няма смисъл да влизаш. Ди, знаеш, че мога да вляза и изляза от всяка стая в училището. Виждал си ме да го правя. Ще те измъкна, брато.

Той изстена отново. Това е неговият „знак“. Като започне да стене, значи е готов да се предаде.

— Хайде — подкарах го аз.

Промъкнахме се край класните стаи до задните стълби към мазето и се качихме по предното стълбище до учителската стая. Не се чуваше никакъв шум и аз натиснах бравата, като влачех Дарил след себе си.

Учебникът едва се побра в микровълновата, която беше дори по-мръсна от последния път, когато я бях ползвал. За по-сигурно го завих в салфетки, преди да го тикна вътре.

— Учителите са прасета — изсумтях аз, а пребледнелият Дарил не каза нищо.

Радиоидентификаторът умря сред дъжд от искри, което беше доста красиво. (Е, не колкото при замразеното грозде. Трябва да го видите, за да разберете за какво говоря.)