Кори Доктороу - Малкия брат

Стартирах IMParanoid, тайната комуникационна програма, която използвах, когато исках да говоря по време на час. Дарил вече беше влязъл в нея.

— Играта започна! Пич, задава се нещо голямо в „Хараджуку фън Меднес“. Участваш ли?

— Няма. Начин. Човече, ако ме спипат да бягам за трети път, ще ме изключат. Ще отидем след даскало.

— Трябва да обядваме, а след това имаме занималия, нали? Това са два часа. Може да проверим следата и да се върнем, преди да усетят, че ни няма. Аз ще събера отбора.

„Хараджуку Фън Меднес“ е възможно най-яката игра. Знам, че вече го казах, но трябва да повторя. Тя е АРИ, или Игра в Алтернативна Реалност. Според историята група японски тийнейджъри откриват чудотворен диамант в храма на Хараджуку, мястото, където японските хлапета измислиха всяка важна субкултура през последните години. Те са преследвани от зли монаси, Якудза, извънземни, данъчни, родители и побъркан изкуствен интелект. Изпращат на играчите кодирани съобщения, които трябва да се разшифроват, за да се намерят следващите указания и кодове.

Представете си най-готиния следобед с размотаване из целия град, търсейки забутани магазинчета и всякакви шемети. Прибавете издирване на съкровище, което изисква сериозно проучване на стари филми и песни, и на тийнкултурата на целия свят. Отгоре на всичко това е състезание и четворката победител ще прекара десет дни в Токио. Ще може да се помотаеш в Акихабара, на моста „Хараджуку“ и да помъкнеш колкото си искаш сувенири на Астро Бой. Макар че в Япония го наричат „Атом Бой“.

Това е „Хараджуку Фън Меднес“ и след като решите два-три пъзела, няма отърване от крастата.

— Не мога, човече. Не. Не ме врънкай.

— Трябваш ми, Ди. Ти си най-добрият. Кълна се, че ще ни измъкна, без да усетят. Знаеш, че мога, нали?

— Знам.

— Значи си навит?

— Не, по дяволите.

— Стига, Дарил. Нима на смъртния си одър ще съжаляваш, че не си висял повече в училище?

— Определено няма да съжалявам, че не съм играл повече АРИ.

— Но със сигурност ще съжаляваш, че не си прекарал повече време с Ванеса Пак, нали?

Ван е част от моя отбор. Тя учи в частно девическо училище в Ист Бей, но знаех, че ще избяга, за да минем новата мисия. Дарил си пада по нея от години. Още преди пубертетът да я окичи с някои щедри дарове. Той е влюбен в ума й. Наистина тъжна работа.

— Да го духаш.

— Идваш ли?

Той ме погледна и поклати глава. След това кимна. Намигнах му и се заех да издиря останалите от отбора.

Невинаги съм харесвал АРИ. Всъщност имам мрачна тайна. Едно време се занимавах с ЛАРП — Лайв Екшън Роул Плей, или ролева игра на живо. Представлява точно това: търчиш, облечен с костюм, говориш с акцент и се представяш за таен агент, вампир или рицар. Нещо като „Плени знамето“ с малко театрална самодейност. Най-добрите игри ставаха по време на скаутските лагери в Сонома или долу на полуострова. Тези тридневни мероприятия включваха дълги походи, епични битки с пластмасови мечове и хвърляне на магии чрез кесийки с боб и крещене: „Файърбол!“. Отлично забавление, макар да звучи глуповато. По-малко малоумно е, отколкото да стоиш над масата с миниатюрните фигурки и да обсъждаш какво ще направи твоят елф, и физически по-активно от това да изпаднеш в кома пред компа, цъкайки някоя от масив мултиплейър игрите вкъщи.

Това, което ме вкара в беля, бяха миниигрите в хотелите. Когато в града имаше научнофантастична конвенция, някой убеждаваше организаторите да ни позволят шестчасова сесия, която влизаше в наема на хотела. Ентусиазираните хлапета в костюми придаваха колорит на събитието, а ние пък се забавлявахме сред хора, които бяха по-откачени дори от нас.

Проблемът на хотелите е, че в тях има не само играчи. Има нормални хора, които не четат фантастика и идват от щати, които започват и завършват с гласни. На почивка.

И някои от тях не разбират естеството на играта.

Но по-добре да спрем дотук, ОК?

Часът щеше да свърши след десетина минути и нямах много време за подготовка. Първо трябваше да се справя с камерите. Както ви казах, тези за разпознаване на лице бяха обявени за противоконституционни. Доколкото знам, съдът не беше обявил разпознаващите походката за по-легални, но докато не се произнесеше по въпроса, трябваше да ги търпим.

Походката всъщност е начинът, по който ходите. Хората са доста добри в разпознаването му. Пробвайте другия път, когато отидете на екскурзия. Загледайте се в светлината от фенерчето на някой приятел, който се приближава. Има шанс да го познаете само по движението на светлината, характерното клатене на фенерчето издава на маймунските ни мозъци, че приближава човек.