Уильям Гибсон - Периферни тела

Възпоменателят го измери с поглед.

— Няма защо да ви ги представям — изсумтя брадатият.

— Явно — съгласи се Възпоменателят и се обърна към Флин. — А това е въпросната млада дама, макар и виртуално присъстваща?

— Точно тя.

— Струва ми се в доста лошо състояние, Хамед — промърмори Възпоменателят. — Всички имахме тежък ден. Време е да тръгвам. Трябва да смогна да потвърдя успешния резултат пред инвеститорите ни.

— Ти си Ал Хабиб — заяви Недъртън на брадатия, без съвсем да си вярва. — Ти си Главният кръпкар.

Възпоменателят го премери с поглед.

— Този тип никак не ми харесва. Не мога да твърдя, че си много организиран тази вечер, Хамед.

— И той ляга под ножа.

Възпоменателят въздъхна.

— Прости ми нетърпението. Доста съм уморен! — И се обърна към Дийдра. — Много ми беше приятно да си поговоря с баща ти по-рано днес. Винаги е удоволствие за мен.

— Ако можеш да изглеждаш като Главния кръпкар и после такъв, какъвто си сега — каза Недъртън на брадатия, — защо тогава просто не си промени вида отново, след като осъзна, че си бил забелязан?

— Брендване — обясни похитителят му. — Инвестиция в самоличността. Аз представям продукта. Известен съм на инвеститорите… — И се усмихна.

— Какъв продукт?

— Осребряването по различни начини на острова, който създадох.

— Той не принадлежи ли и на кръпкарите?

— Те имат ендемични здравословни проблеми — обясни Хамед ал Хабиб с грейнали очи и усмивка. — За които още не знаят.

— Намесата на сър Хенри ме изненадва — каза костният бял шум на Лоубиър, същинска мигрена в цялото тяло, която може да говори. — Сигурно е преживял някой добре прикрит провал в делата си. Обикновено така става.

— Как така? — попита Флин, забравила, че не са сами и че дори да са, тази вечер не биваше да говори с Лоубиър.

— Така? — попита остро Ал Хабиб.

Леко затопляне в китките ѝ. Флин погледна и забеляза, че железните окови се трошат и рухват, все едно са били отпечатани от сух, ръждивокафяв талк. Под дясната ѝ длан гранитът също се превръщаше в талк, бълваше между пръстите ѝ, разстилаше се като дим. А от повърхността на онова, което доскоро представляваше подлакътник, се издигаше нещо твърдо и гладко. Оръжието като захарна пръчка, чиято дръжка — папагалска глава се притисна в основата на палеца на Флин все едно беше жива и нетърпелива.

— Довърши ги — нареди мъжът от балкона на онзи с цилиндъра, сякаш беше доловил нещо нередно и Флин осъзна, че има предвид дроновете на Вътрешните, които нападат „Колдайрън“. — Кажи на хората си. Сега!

— Изненада! — намеси се Флин и се върна на дивана на Джанис, натъпкана с уейкито, дадено ѝ от Бъртън, само дето сега стоеше права, вдигна оръжието и бялото ръбче, което заместваше спусъка, сякаш дори не помръдна. Не се чу никакъв звук. Не се случи нищо.

След това главата на онзи от балкона падна, изведнъж се превърна в череп, идеално сух и жълтеникав, такива се срещаха във всеки брой на „Нешънъл Джиографик“, а после и горната половина на тялото се вдлъбна вътре в дрехите му и рухна със сух тропот на кости, меките тъкани бяха изчезнали до последното парченце, накрая и коленете му поддадоха, така че в полезрението на Флин останаха само ръцете му, недокоснати от случилото се. Тя погледна пистолета, дулото му — гладко като каменния под пред онова, което бе останало от мъжа, краката му и долната част на гърдите. Сигурно запечатваше кръвта, помисли си, като си спомни блясъка на срязаната червена тухла — досущ суров разрязан дроб — в сенките на зелената алея на „Оксфорд Стрийт“. Жълтеникава кост стърчеше между копчетата на черното му сако като тъмна суха пръчка.

— Хубавото е — заяви статичният шум, — че в законов смисъл не съществуваш тук. Смърт при злополука.

Роботките внезапно хукнаха към Флин, но в същия момент варосаната каменна стена от дясната ѝ страна задими, голям квадрат от нея падна в облак прахоляк и от черната дупка се изстреля един голям червен блок. Кубичен апарат. Червен като пожарна кола. Веселяшки цвят. Флин чу керамичните на вид черупки на роботките момичета да се трошат между него и отсрещната стена. Кубът просто увисна, потрепервайки, на няколко стъпки над земята, все едно беше залепен за стената и започна да издава тихо бръмчене — досущ като мотоциклетен двигател с вътрешно горене, който се намира някъде в далечината. След това се преобърна, отскочи от стената, роботките се разпиляха на парчета по пода, а кубът се спусна на единия от осемте си ъгъла, без да издаде нито звук. И просто остана на място, балансиран, червен и невъзможен.