Уильям Гибсон - Нулев брояч

Слабо сиво куче ги гледаше от висока тревна туфа край завоя на пътя. Тясната му глава беше пъхната в калъф и опакована в черна качулка, обсипана със сензори. То отвори уста, езикът му се заклати, и бавно завъртя глава наляво-надясно.

— Всичко е наред — каза Търнър. — Стражево куче. Принадлежи на мой приятел.

Къщата беше порасла, присъединявайки нови крила и работилници, но Руди никога не беше боядисвал издадения долен праг на старата й част. Беше оградил къщата с опънати мрежи, прикривайки колекцията си от превозни средства, но вратата беше отворена, когато пристигнаха, и пантите й се губеха под великолепието на утрото и под ръждата. Търнър знаеше, че истинската защита се крие другаде. Четири от специалните кучета вървяха след него, докато той се влачеше нагоре по посипаната с чакъл пътека. Главата на Анджи беше отпусната неподвижно на рамото му, ръцете й все още бяха сключени около него.

Руди го чакаше на предната врата, облечен в стари бели шорти и моряшка фланелка. От единичния й гръден джоб стърчаха поне девет всевъзможни химикалки. Той ги изгледа и вдигна приветствено зелена кутийка датска бира. Зад него от кухнята се показа блондинка с избледняла риза в цвят каки. В ръката й имаше хромирана шпатула, и косата й беше подстригана късо и сресана нагоре и назад по начин, който напомни на Търнър корейската медичка в модула на Хосака, за горящия модул, за Вебер, за бялото небе… Той просто се олюляваше на посипаната с чакъл пътечка на Руди, с разкрачени крака, за да запазва равновесие под тежестта на момичето, с голи гърди със струйки пот по тях, покрит с прах от аризонската пустиня, и гледаше към Руди и блондинката.

— Приготвихме ти закуска — каза Руди. — Когато се появи на екраните на кучетата, решихме, че ще си гладен. — Тонът му беше внимателно уклончив.

Момичето изохка.

— Това е добре — отвърна Търнър. — Глезенът й е подут, Руди. Добре е да му хвърлим един поглед. Трябва да говоря с теб и за някои други работи.

— Малко млада за теб, бих казал. — Руди отпи още една глътка от бирата си.

— По дяволите, Руди, — каза жената зад него, — не виждаш ли, че е пострадала? Внеси я оттук — обърна се тя към Търнър и изчезна обратно през кухненската врата.

— Изглеждаш различен — каза Руди, оглеждайки го, и Търнър забеляза, че той е пиян. — Същият, но различен.

— Мина доста време — каза Търнър и се приближи към дървените стъпала.

— Нещо да са ти преработвали лицето?

— Реконструкция. Трябваше да го сглобяват по снимки. — Той се изкатери по стълбите. Кръстът го прорязваше при всяко движение.

— Не е лоша — каза Руди. — Почти не я забелязах. — Той се оригна. Беше по-нисък от Търнър, и беше започнал да напълнява, но и двамата имаха еднаква кестенява коса и много подобни черти.

Търнър спря на стълбите, докато очите им се оказаха на едно ниво.

— Още ли се занимаваш с по малко от всичко, Руди? Имам нужда това хлапе да бъде сканирано. Имам нужда и от още някои други неща.

— Добре, — каза брат му, — ще видим какво можем да направим. Чухме нещо миналата нощ. Като че ли звуков удар. Има ли това нещо общо с теб?

— Да. Горе в катеричата гора има самолет, но е доста прилично замаскиран.

Руди въздъхна.

— Господи… Добре, вкарай я.

Годините под стопанисването на Руди бяха махнали от къщата доста неща, които Търнър можеше да си спомни, и нещо вътре в него тайничко му беше благодарно за това. Той гледаше как блондинката чупи в ръба на железен тиган яйца с кафеникави жълтъци; Руди гледаше кокошки.

— Казват ми Сали — рече тя, разбърквайки яйцата с вилица.

— Търнър.

— И той винаги те нарича така — каза тя. — Не разговаря много за теб.

— Не сме поддържали връзка много време. Може би трябва да се кача и да му помогна.

— Седи си тук. Малката ти е окей с Руди. Той умее да работи.

— Дори когато е махмурлия?

— Полумахмурлия. Пък и не смята да я оперира, само да й лепне някой дерм и да бинтова глезена. — Тя натроши сух чипс в черна тенджера върху съскащото масло и го заля отгоре с яйцата. — Какво е станало с очите ти, Търнър? Ти и тя… — Тя разбърка сместа с хромираната шпатула, сипвайки салса от пластмасова тубичка.

— Гравитационно претоварване. Трябваше да излитаме бързо.

— Тогава ли си е изкълчила глезена?

— Кой знае. Може би.

— Някой души ли подир теб сега? Подир нея? — Тя засваля чинии от шкафа над мивката, и евтиният кафяв талашит на вратичките на шкафа внезапно отключи в Търнър прилив на носталгия, загорелите й китки му се привидяха като тези на майка му.