Уильям Гибсон - Нулев брояч

— В Япония…

— Познаваш ли някого в Богота? Къде е майка ти?

— Не. Берлин, мисля. Всъщност, не я познавам.

Той изтри паметта на самолета, разчиствайки програмите на Конрой, всичко, което беше останало: идването от Калифорния, идентификационните данни за мястото, полетният план, който би ги отвел до една ивица на триста километра от градското ядро на Богота…

В крайна сметка някой щеше да намери самолета. Той си помисли за орбиталната наблюдателна система на Маас и се замисли дали програмите за прикриване и маскировка, които беше наредил на самолета да изпълни, бяха свършили някаква работа. Можеше да предложи самолета на Руди, за да го пази, но се съмняваше дали Руди ще иска да се меси в тази работа. Всъщност, достатъчно беше да се покаже на фермата, влачейки дъщерята на Митчел със себе си, за да вкара Руди вътре до козирката. Нямаше обаче къде другаде да отиде, поне за нещата, от които имаше нужда сега.

Беше на около четири часа ходене по полузабравени пътечки, след това надолу по обрасъл с плевели извит черен път. Дърветата му се струваха различни, и след това той се сети колко много трябва да са порасли през годините, изминали оттогава. На равни интервали минаваха покрай стърчащи парчета от дървени стълбове, на които някога са били окачени телефонни жици, парчета, покрити сега от къпините и орловите нокти. Жиците отдавна бяха свалени. В покритата с цветя трева край пътя бръмчаха пчели.

— Там, където отиваме, има ли храна? — попита момичето. Подметките на белите й гуменки се влачеха по обезцветения чакъл.

— Разбира се — каза Търнър. — Всичко, което искаш.

— Точно в момента искам вода. — Тя бръсна тънко кичурче кестенява коса от загорялата си буза. Той забелязваше, че тя започва да куца, и че започва да се мръщи всеки път, когато стъпи на десния си крак.

— Какво ти е на крака?

— Глезенът. Нещо му стана. Мисля, че когато разбих планера. — Тя направи гримаса и продължи да ходи.

— Ще спрем.

— Не. Искам да отида там, да отида където и да е.

— Спираме — каза той, взе я за ръка и я отведе до тревата край пътя. Тя направи недоволна физиономия, но седна до него с десен крак, протегнат внимателно напред.

— Голям пистолет имаш — каза тя. Беше горещо, прекалено горещо за парката. Беше препасал подмишничния кобур на голо, под работната риза с откъсната яка, измъкната от панталона му. — Защо дулото изглежда така отдолу, като глава на кобра?

— Това е осветително устройство, за нощен бой. — Търнър се наведе, за да разгледа глезена й. Той се подуваше бързо. — Не знам за колко още път ще ти стигне желанието да ходиш на този крак.

— Често ли се биеш нощем? С пистолети?

— Не.

— Не мога да разбера с какво се занимаваш.

Той погледна нагоре към нея.

— И аз не винаги го разбирам напоследък. Очаквах баща ти. Той искаше да смени компанията, да работи за някой друг. Хората, за които той искаше да работи, наеха мен и още няколко души, за да подсигурят това той да се измъкне от стария си договор.

— Но от този договор нямаше никакъв начин за измъкване — каза тя. — Не и легално.

— Точно така. — Развърза връзките и събу гуменката. — Не и легално.

— Аха. Значи това ти е работата?

— Да. — Гуменката беше събута, тя не носеше чорапи, глезенът беше зле подут. — Това е навяхване.

— А какво стана тогава с другите хора? Там, в онази руина, имахте повече хора, нали? Някой стреляше, и осветителните ракети…

— Трудно е да се каже кой стреляше, — каза той, — но ракетите не бяха наши. Може би охраната на Маас те е последвала. Мислиш ли, че си се измъкнала чисто?

— Направих каквото ми каза Крис — отговори тя. — Крис е баща ми.

— Знам. Мисля, че ще ми се наложи да те нося останалата част от пътя.

— А какво стана с приятелите ти?

— Какви приятели?

— Там, в Аризона.

— Аха. Ами, — той обърса потта от челото си с гърба на дланта, — не мога да кажа. Не знам със сигурност.

Виждайки побелялото небе, блясъкът на енергията, по-ярък от слънцето. Но без електромагнитен импулс, беше казал самолетът…

Първото от специалните кучета на Руди ги забеляза петнайсет минути, след като тръгнаха отново. Анджи беше яхнала Търнър, с ръце около раменете му, кльощавите й бедра под неговите мишници, ръцете му сключени пред гръдната кост в двоен юмрук. Тя миришеше като хлапе от предградията, някакъв далечен намек на билков шампоан или сапун. Усещайки това, Търнър помисли как ли й мирише той. Руди имаше баня…

— По дяволите, какво е това? — Тя се размърда на гърба му и посочи.