Уильям Гибсон - Нулев брояч

Когато се събуди, запълзя напред на четири крака през ниските клани, натежали от роса. Накрая достигна до полянка и се провря на нея, претъркулвайки се, с ръце, разперени като за предаване. Високо над него нещо малко и сиво скочи от един клон и се улови за друг, увисна там за момент и след това се покатери нанякъде, далеч от погледа му.

Лежи неподвижно, чу да му казва глас, преди много години. Просто лежи и се отпусни, и много скоро те ще те забравят, ще те забравят в сивотата на зората и в росата. Излезли са да се хранят, да се хранят и да си играят, и мозъкът им не може да пази две неща едновременно, поне не за дълго. Той лежеше по гръб до брат си, и опакованият в изкуствен плат Уинчестър беше върху гърдите му, изпускайки миризма на нова мед и оръжейна смазка, и ароматът на лагерния им огън все още просмукваше косата му. И брат му винаги беше прав за катеричките. Те идваха. Забравяха ясния знак на смъртта, изписан под тях с кърпен деним и синя стомана, идваха, скачайки по клоните, спирайки, за да подушат утрото, и 0.22-калибровото оръжие на Търнър щракваше, и неподвижно сиво телце политаше надолу. Другите се пръсваха, изчезваха и Търнър подаваше оръжието на брат си. И отново чакаха, чакаха катеричките да ги забравят.

— Вие сте като мен — каза Търнър на катеричките, изплувайки от съня си. Една от тях внезапно седна на дебел клон и загледа право към него. — И аз винаги се връщам. — Катеричката побягна със скокове. — Връщах се, когато избягах от холандеца. Връщах се, когато отидох в Мексико. Връщах се, когато убих Линч.

Той лежа там дълго време, гледайки катеричките, докато гората се пробуди и утрото около него се затопли. Отнякъде долетя гарга и кацна, убивайки инерцията със замах на крилете с пера като черни механични пръсти. Проверяваше дали е умрял.

Търнър се ухили към гаргата, и тя отлетя.

Още не.

Той пропълзя обратно под надвисналите клони и я намери да седи в кокпита. Тя носеше широка бяла фланелка, прорязана диагонално от надписа МААС-НЕОТЕК. По предната част на фланелката имаше петна от прясна червена кръв. Носът й отново кървеше. Яркосини очи, объркани и дезориентирани, подути жълто-черни очници, подобни на някакъв екзотичен грим.

Млада, забеляза той, много млада.

— Ти си дъщерята на Митчел — каза той, припомняйки си името й от биософтовото досие. — Анжела.

— Анджи — каза тя автоматично. — Кой си ти? Тече ми кръв. — Тя му показа парче плат, напоено с кръв.

— Търнър. Очаквах баща ти. — Спомни си за оръжието, другата й ръка не се вижда, под ръба на кокпита. — Знаеш ли къде е той?

— В мезата. Мислеше, че ще може да разговаря с тях, да им обясни. Защото те имат нужда от него.

— С кого? — Той пристъпи напред.

— Маас. Съветът. Те не могат да си позволят да му навредят. Могат ли?

— Защо да не могат? — Още една стъпка.

Тя притисна към носа си почервенелия плат.

— Защото той ме изпрати навън, Защото знаеше, че те ще ми навредят, може би ще ме убият. Заради сънищата.

— Сънищата ли?

— Мислиш ли, че ще му направят нещо?

— Не, не, не мисля, че ще му направят. Ще се покатеря тук горе. Става ли?

Тя кимна. Той трябваше да прокара ръцете си по фюзелажа, за да открие плитките вдлъбнати гнезда за хващане; миметичното покритие му показваше листа и лишеи, съчки… В следващия момент той се оказа горе, при нея, и видя пистолета до обутия в гуменка крак.

— Нямаше ли да дойде той самият? Очаквах него, баща ти.

— Не. Изобщо не сме планирали подобно нещо. Имахме само един планер. Не ви ли го е казал? — Тя започна да хълца. — Не ви ли е казал нищо?

— Достатъчно — рече той и постави ръка на рамото й, — казал ни е достатъчно. Всичко ще бъде наред… — Той преметна краката си през ръба, наведе се, бутна Смит & Уесъна настрани от крака й и намери интерфейсния кабел. С ръка все още върху нея той го вдигна и го включи в куплунга зад ухото си.

— Дай ми процедурите за изтриване на всичко, което се запазил за последните четиридесет и осем часа — каза той. — Искам да изчистя курса за Мексико Сити, полетът от брега, всичко…

— Няма записан полетен план за Мексико Сити — каза гласът по директния неврален вход.

Търнър изгледа момичето и потри брадичката си.

— Къде отивахме?

— Богота — и самолетът изстреля координатите на приземяването, което те не бяха направили.

Тя премига, клепачите й бяха покрити с тъмен оток също като околната тъкан.

— С кого разговаряш?

— Със самолета. Каза ли ти Митчел къде смята, че ще отидеш?