Уильям Гибсон - Нулев брояч

Тя гледаше как Андреа подпира кухненския прозорец с остарял втори том на Кратък Английски Оксфордски Речник, шесто издание. Беше заклинила там, на каменния перваз, нещо като шперплатова полица, достатъчно широка, за да се постави на нея малкото хибачи, което държеше под мивката. Сега подреждаше черните квадратни въгленчета върху скарата.

— Имах днес разговор за твоя наемател — каза тя, като постави хибачито върху шперплата и запали зеленикавата смес за разпалване с пиезозапалката от котлона. — Беше дошъл нашият академик от Найс. Беше много учуден защо съм избрала Йозеф Вирек за център на интереса си, но е също и рогат стар козел, така че направо си умираше да приказва.

Марли стоеше до нея, гледайки как почти невидимите пламъчета лижат въглените.

— Непрекъснато намесваше в това Тесие-Ашпулови, — продължаваше Андреа, — и Хюгс. Хюгс бил американец от средата и края на двайсетия век. И него го има в книгата, като нещо като прото-Вирек. Не знаех, че Тесие-Ашпулови са започнали да се разпадат. — Тя се върна до масата и разопакова шест големи тигрови рака.

— Те не бяха ли франко-австралийци? Май си спомням нещо документално. Притежаваха една от големите станции?

— Свободната станция. Професорът ми каза, че тя сега е продадена. Изглежда че една от дъщерите на стария Ашпул някак си е успяла да завладее контрола върху цялата финансова империя, станала все по-ексцентрична и интересите на клана отишли по дяволите. Всичко това в продължение на последните седем години.

— Не виждам какво общо има това с Вирек. — Марли гледаше как Андреа набучва всеки рак на отделна дълга бамбукова игла.

— И аз също. Професорът ни разправя, че както Вирек, така и Тесие-Ашпулови са изумителни анахронизми, и че като се наблюдават може да се научи много за корпоративната еволюция. Във всеки случай, беше убедил доста от главните ни редактори…

— И какво казваше той за Вирек?

— Че лудостта на Вирек ще приеме различна форма.

— Лудост?

— Всъщност той избягваше да я нарича така. Но Хюгс очевадно е бил луд за връзване, старият Ашпул също, а дъщеря му направо откачена до дупка. Той казваше, че Вирек ще бъде принуден от еволюционния натиск да направи някакъв преход. Това беше думата му — преход.

— Еволюционният натиск?

— Да — каза Андреа, поставяйки набучените раци в хибачито. — Той говори за корпорациите като че ли те са някакъв вид животни.

След вечерята те излязоха да се поразходят. Марли усети, че от време на време се напряга да усети представата за механизма на контрола на Вирек, но Андреа изпълваше вечерта с обичайните си топлина и здрав разум, и Марли беше благодарна да се разхожда в град, в който нещата бяха просто самите себе си. Какво можеше да бъде просто в света на Вирек? Тя си спомняше медната дръжка в Галери Дюпероа, как тя се беше променила така неописуемо в ръката й, докато я повличаше във Вирековия модел на Парк Гюел. Беше ли той винаги там, чудеше се тя, в парка на Гауди, в един безкраен следобед? Сеньор е богат. Сеньор може да се явява по колкото си иска различни начини. Тя потрепера в топлия вечерен въздух и се приближи до Андреа.

Неприятното на един симстимов конструкт беше всъщност, че той носеше усещането, че всяка една заобикаляща среда може да бъде нереална, че стъклата на витрините, покрай които преминаваха те с Андреа, можеха да бъдат само изображения. Огледалата са по някакъв начин изначално цялостни, беше казал някой, конструктите са още повече, реши тя.

Андреа спря до един киоск, за да купи английските си цигари и новото Elle. Марли чакаше на тротоара, потокът на минувачите автоматично се разделяше около нея, плъзгаха се и отминаваха лица, студенти, бизнесмени и туристи. Някои от тях бяха част от машината на Вирек, смяташе тя, с жици, вързани към Пако, Пако с кафявите му очи, приятелското му поведение, сериозността му, мускулите, движещи се под свободната фланелка. Пако, който беше работил за Сеньор през целия си живот…

— Какво ти става? Изглеждаш, като че ли току-що си глътнала някаква гадост. — Андреа скъса целофана на пакетчето с двайсет Силк Кът.

— Не — отговори Марли и потрепера. — Но ми се струва, че почти съм го направила…

По пътя към къщи, въпреки разговора с Андреа и топлината й, витрините се превръщаха в кутии, всяка една от тях, конструкции, като работите на Джоузеф Корнел или на мистериозния майстор на кутии, когото търсеше Вирек, и книгите и кожите и италианските платове бяха подредени така, че да отразяват геометрията на безименна тъга.