Уильям Гибсон - Нулев брояч

На далечния край на масата имаше пет наушни предавателя Телефункен с лепящи се гърлови микрофони, все още запечатани в индивидуални найлонови пликове. По време на върховата фаза на измъкването, за която Търнър предполагаше че ще трае по около двайсет минути преди и след пристигането на Митчел, той, Рамирес, Сътклиф, Вебер и Линч щяха да бъдат свързани, въпреки че използването на предавателите трябваше да бъде сведено до абсолютния минимум.

Зад Телефункените имаше пластмасова картонена кутия без етикет, която съдържаше двайсет шведски катализаторни затоплящи патрона за ръце, загладени плоски правоъгълници от неръждаема стомана, всеки в отделна торбичка от тъкан коледночервен памучен плат.

— Хитро копеле си — каза той на кутията. — Това можех да го измисля и сам…

Спа върху окъсан темперопоров спален чувал на пода на командния пункт, използвайки парката като одеало. Конрой беше прав за пустинните нощи, но бетонът като че ли задържаше горещината на деня. Легна си с комбинезона и с обувките; Вебер го беше предупредила да си изтърсва обувките и дрехите всеки път преди да се облече. „Скорпиони,“ беше казала тя, „търсят потта, каквато и да е влага“. Извади Смит & Уесъна от найлоновия кобур, преди да си легне, и старателно го остави до спалния чувал. Остави двата фенера да светят и затвори очи.

И се плъзна в плитко море от сънища, прелитащи назад образи, фрагменти от досието на Митчел, сливащи се с парчета от собствения му живот. Той и Митчел караха автобус през водопад от витринно стъкло, навътре във фоайето на хотел в Маракеш. Ученият избухваше, когато той натиснеше бутона, взривяващ двете дузини варели циановодород, прикрепени към страните на автобуса, и Оуки също беше там, предлагайки му уиски от бутилка, и жълт перувиански кокаин върху кръгло огледало в пластмасова рамка, което беше виждал за последен път в чантичката на Алисън. Стори му се, че вижда Алисън някъде зад прозорците на автобуса да се задавя в облаците газ, и се опитваше да го каже на Оуки, да я посочи, но стъклото беше покрито с мексикански холограми на светци, пощенски картички с Девата, и Оуки държеше нещо гладко и кръгло, кълбо от розов кристал, и Търнър виждаше свит в сърцевината му паяк, направен от живак, но Митчел се смееше, и зъбите му бяха покрити с кръв, и подаваше на отворената си длан на Търнър сивия биософт. Търнър видя, че досието е всъщност мозък, сивкаворозов и жив под чистата влажна мембрана, пулсира меко в ръката на Митчел, и след това се преметна през някакъв подводен ръб на съня и потъна надолу в нощ без звезди.

Събуди го Вебер. Твърдите й черти се очертаваха на фона на вратата, и раменете й бяха покрити от тежкото военно одеало, което беше провесено на изхода.

— Минаха трите ти часа. Медиците са будни, ако искаш да говориш с тях. — Тя се оттегли. Чакълът пукаше под ботушите й.

Медиците на Хосака чакаха край затворената неврохирургия. Под пустинния изгрев те изглеждаха като че ли току-що са дошли през някакъв предавател на материя с модерно измачканите си всекидневни облекла в стил Гинза. Единият от тях беше увит в твърде голямо мексиканско везано яке, този тип кардиган с колан, който Търнър беше виждал да носят туристите в Мексико Сити. Другите двама носеха закопчани, скъпи на вид скиорски грейки срещу пустинния студ. Мъжете бяха една глава по-ниски от корейката, стройна жена със силни, архаични черти и червеникав перчем, който караше Търнър да мисли за хищни птици. Конрой беше казал, че двамата са хора на компанията, и Търнър лесно можеше да го види: само жената имаше поведението и осанката, принадлежащи на света на Търнър, тя беше извън закона, нелегален медик. Би била точно на място в компанията на холандеца, помисли си той.

— Аз съм Търнър. Отговарям за вас тук.

— Нямаш нужда от нашите имена — каза жената, докато двамата мъже от Хосака се покланяха автоматично. Те размениха погледи, изгледаха Търнър и след това отново корейката.

— Не, — каза Търнър, — не са ми необходими.

— Защо още не ни се дава достъп до медицинските данни на пациента? — запита корейката.

— Съображения за сигурност — отговори Търнър, почти автоматичен отговор. Всъщност той не виждаше смисъл да им пречи да изучават данните на Митчел.

Жената сви рамене и се обърна настрани. Лицето й беше скрито от вдигнатата яка на грейката.

— Ще желаете ли да инспектирате операционната? — запита мъжът в обемистия кардиган. Лицето му беше възпитано и внимателно, перфектна корпоративна маска.