Уильям Гибсон - Нулев брояч

Боби кимна.

— Тогава ти си бил избран от Легба, — каза мъжът и отново махна рамките, — за да срещнеш Вюеж Мирак. — Той се усмихна.

Устата на Боби отново беше отворена.

— Легба, — каза човекът, — господарят на пътищата и посоките, лоа на комуникациите…

Две за ден угаси цигарата си върху покритото с петна дърво, и Боби забеляза, че ръцете му се тресат.

Уговориха се да се срещнат в бирарията на петото подниво на комплекса на Наполеон, край стъклената пирамида на Лувъра. И двамата познаваха мястото, въпреки че то нямаше някакво конкретно значение за тях. Беше го предложил Ален, и тя подозираше, че го е обмислил предварително. Беше емоционално неутрална почва: позната среда, но свободна от общи спомени. Беше декорирана в стил от началото на века: гранитни гишета, черни рамки на вратите, високи до тавана, огледални стени и онзи тип италианско обзавеждане за ресторанти от тъмна горещо пресована стомана, който можеше да произхожда от кое да е десетилетие от последните сто години. Масите бяха покрити със сиви ленени покривки с фина черна бродерия, шарката на която се повтаряше по кориците на менютата и бележниците и престилките на келнерите.

Тя беше облякла коженото палто, което беше купила в Брюксел, червена ленена блуза и нови черни дънки. Андреа се беше направила, че не забелязва изключителното внимание, с което тя се беше облякла за срещата, и след това й беше дала назаем обикновен прост наниз перли, който чудесно пасваше на червената блуза.

Влизайки, тя забеляза, че той е дошъл рано, и че масата вече е затрупана с нещата му. Носеше любимия си шал, който двамата бяха намерили заедно на битака предишната година, и изглеждаше както обикновено — раздърпан, но без ни най-малко да се безпокои от това. Парцаливото му дипломатическо куфарче беше избълвало съдържанието си върху малкия квадрат полиран гранит: бележници на спирала, непрочетен екземпляр от нашумелия през месеца роман, пакет Голоаз без филтър, кутийка кибрит, подвързаният с кожа тефтер, който тя му беше купила от Браунс.

— Мислех, че може да не дойдеш — усмихна й се той.

— И защо си мислил така? — запита тя, случаен отговор — жалък, помисли си, — маскирайки ужаса, който усещаше в момента, който най-сетне си беше позволила да усети, и който беше страх от някаква загуба на част от себе си, на воля и целенасоченост, страх от любовта, която все още усещаше. Бутна другия стол, и докато сядаше на него, пристигна сервитьорът, млад испанец в ивичеста престилка, и зачака поръчката й. Тя поиска минерална вода „Виши“.

— Нещо друго? — попита Ален. Сервитьорът се задържа за момент.

— Не, благодаря.

— Опитвам се да те намеря от няколко седмици — каза той, и тя знаеше, че това е лъжа, и въпреки това, както често й се беше случвало и преди, се учудваше дали той напълно осъзнава факта, че лъже. Андреа поддържаше тезата, че хора като Ален лъжат толкова непрекъснато, толкова страстно, че са изгубили някакво основно разграничение. Те са хора на изкуството по свой собствен начин, казваше Андреа, опитващи се да преструктурират реалността, и Новият Йерусалим наистина беше чудесно място за това, свободно от кредитни дефицити, недоволни хазяи и нуждата някой да ти плати вечерята.

— Не забелязах да се опитваш да ме намериш, когато Гнас доведе полицията — отговори тя, надявайки се, че той поне ще се намръщи, но момчешкото лице под кафявата коса, пригладена назад както обикновено с пръсти, беше спокойно както винаги.

— Съжалявам — каза той и смачка цигарата си. Тъй като беше започнала да асоциира миризмата на френски тютюн с него, Париж й изглеждаше пълен с неговия мирис, неговия призрак и следите му. — Сигурен бях, че той никога няма да разбере… хм… природата на този екземпляр. Трябва да ме разбереш: след като си признах колко голяма нужда от пари имаме, разбрах, че трябва да действам. Знаех, че ти си прекалено идеалистична. Галерията щеше да угасне при всички случаи. Ако нещата с Гнас бяха станали както беше планирано, сега щяхме да сме си пак там, и ти щеше да бъдеш щастлива. Щастлива — повтори той и извади друга цигара от пакета.

Тя можеше единствено да го гледа, усещайки нещо като учудване, и болезнено отвращение от желанието си да му повярва.

— Знаеш ли, — започна той, измъквайки клечка кибрит от червено-жълтата кутийка, — имах преди проблеми с полицията. Като бях студент. Политика, разбира се. — Той драсна клечката, остави кутийката и запали цигарата си.