Уильям Гибсон - Нулев брояч

Епизодът като че ли достигаше връхната си точка — древно BMW с горивно-клетъчен конвертор тъкмо го бомбардираха сервопилотирани миниатюрни западногермански хеликоптери на улицата под квартал „Ковина Конкурс“, Мишел Морган Магнум разстрелваше предалия я личен секретар с пистолет Намбу с никелирана дръжка, а Суслов, с който Боби все повече се идентифицираше, старателно се подготвяше да си измъкне задника от града заедно с гърдеста бодигардка, която беше японка, но много напомняше на Боби едно друго от момичетата от холопорна му — когато някой изкрещя.

Боби никога не беше чувал някой да крещи така, и в този глас имаше нещо ужасяващо познато. Но преди да се замисли върху това, кървавочервените пчелни пити отново се появиха и завъртяха и той пропусна края на „Хора с влияние“. Все пак, някаква част от него си мислеше, докато червеното се превръщаше в черно, той винаги може да попита Марша как е свършило.

— Отвори си очите, мъжки. Ха така. Светлината прекалено ли ти е ярка?

Беше, но не се променяше. Бяло, бяло, той си спомняше как главата му експлодира на години разстояние, ярка бяла граната в онзи пустинен мрак, пълен с прохладен вятър. Очите му бяха отворени, но не виждаше нищо. Само бяло.

— По принцип трябва да те оставя на мира, така е с момчета на твоя хал, но хората, дето ми плащат, рекоха дигни го, така че те събуждам, преди да съм свършил. Виждаш светлина, и това е всичко, така и трябва. Причината й викат неврален изключвател. Между мен и теб казано, купен е от сексшоп, но не виждам що да не се използва в медицината, след като искаме. А го искаме, щото още те боли здравата, и между другото той те държи да не мърдаш, докато действам по въпроса. — Гласът беше спокоен и методичен. — Сега, големият ти проблем беше гърбът, но се погрижих за това с една съшивачка и метър и нещо нокти. Тук не правим пластична работа, разбираш, но мацетата ще намират тези белези наистина интересни. Това, което правя точно в момента, е да почиствам тази тук на гърдите ти, след това ще щракна малко нокти там долу, и сме готови, освен че ден-два ще трябва да не мърдаш рязко, че да не скъсаш някой шев. Лепнал съм ти някой и друг дерм, и ще лепна още някой и друг. Междувременно ще ти включа сензориума до слух и пълно зрение, така че да се поосвестиш тук. Да не ти пука за кръвта; всичката си е лично твоя, и няма да има повече.

Бялото се сви в сиви облаци, и с бавното проясняване на замъглено зрение започнаха да се появяват обекти. Беше залепен на тапициран таван, и гледаше надолу към изцапана с кръв бяла кукла, която като че ли изобщо нямаше глава, само зеленикавосиня хирургична лампа, израстваща като че ли право от раменете й. Черен мъж в изцапан зелен комбинезон пръскаше нещо жълто в плитък разрез, който вървеше диагонално от точно над тазовата кост на куклата до точно под лявата страна на гърдите й. Знаеше, че мъжът е черен, защото главата му беше гола, гола и избръсната, и блестяща от пот; ръцете му бяха облечени в стегнати зелени ръкавици, и всичко, което Боби можеше да види от него, беше блестящото хало около главата му. От двете страни на шията на куклата имаше лепнати на кожата сини и розови дермадискове. Ръбовете на раната като че ли бяха боядисани с нещо, което приличаше на шоколадов сироп, и жълтият спрей съскаше, излизайки от мъничкото сребристо флаконче.

След това Боби схвана картината, и вселената се преобърна по начин, от който му се зави свят. Лампата висеше от тавана, таванът беше огледален, и той беше куклата. Сякаш дълго еластично въже го дръпна и запрати обратно през червените пчелни пити в стаята, където черното момиче режеше пица за децата си. Струйният нож не издаваше никакъв звук, плюейки фин абразив, разтворен в иглоподобна струя вода под високо налягане. Боби знаеше, че бе предназначен за рязане на стъкло и метал, не на пица, и искаше да й изкрещи, защото беше уплашен, че тя ще си отреже пръста, без дори да го усети.

Но не можеше да изпищи, не можеше изобщо да се помръдне или да издаде някакъв звук. Тя любовно отряза последното парче, настъпи крачния педал, който изключваше ножа, подреди нарязаната пица на обикновен бял керамичен поднос, след това се обърна към синия правоъгълник оттатък балкона, където бяха децата й — не, каза си Боби някъде вътре в себе си, няма начин. Защото нещата, които влетяха и се хвърлиха към нея, бяха не деца с делтапланери, а бебета, чудовищните бебета от съня на Марша, и ципестите им криле бяха смесица от розова кост, метал, кърпени изпънати мембрани от отпадъчна пластмаса… Той виждаше зъбите им…