Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Искам да видя караваната с докторчетата ви. Искам да видя командния пост. Не казахте нищо за команден пост.

— Всичко е уредено — каза Линч.

— Окей. Дръж — подаде Търнър револвера си на Вебер. — Виж дали можеш да ми намериш някакъв калъф за него. А сега искам Линч да ми покаже тези медици.

— Той предполагаше, че ще бъдеш ти — каза Линч, катерейки се без усилие по нисък сипей камъчета. Търнър го последва. — Имаш солидна репутация. — По-младият се обърна назад и го изгледа изпод перчема мръсна, обезцветена от слънцето коса.

— Прекалено солидна — отвърна Търнър. — Всяка една би била прекалено солидна. Работил ли си преди с него? Маракеш? — Линч се промъкна странешком през процеп в сгуробетона, и Търнър го последва отблизо. Пустинните растения миришеха на катран, бодяха и се закачаха, ако ги докоснеш. През празния правоъгълен отвор, оставен за прозорец, Търнър забеляза розови върхове на планини; след това Линч се заспуска по склона от баластра.

— Да. Работил съм преди за него — каза Линч, спирайки в основата на сипея. Кожен колан със старомоден вид висеше ниско под кръста му. Тежката му катарама представляваше потъмняла сребърна мъртвешка глава с нагръбен кръст от пирамидални остриета. — Маракеш — това е било преди моето време.

— И Кони също ли, Линч?

— Тоест?

— Конрой. Работил ли си преди за него? Да бъда по-точен — работиш ли за него сега? — Търнър се спусна бавно и внимателно надолу по сипея, докато говореше; той хрущеше и се плъзгаше под обувките му, нестабилна опора. Беше забелязал мъничкия деликатен флетчер, закопчан в кобур под дънковия комбинезон на Линч.

Линч облиза сухите си устни, но не отстъпи.

— Това е връзка на Сът. Не съм го срещал преди.

— Конрой има един проблем, Линч. Не умее да делегира отговорност. Иска да има свой собствен човек още отначало, някой, който да надзирава надзираващите. Ти ли си човекът, Линч?

Линч поклати глава, абсолютният минимум от движение, необходим, за да се изрази отрицание. Търнър беше достатъчно близо, за да подуши миризмата на потта му през катранения мирис на пустинните растения.

— Виждал съм Конрой да проваля две измъквания по този начин — каза Търнър. — Наоколо има само гущери и счупени стъкла, Линч. Би ли ти харесвало да умреш тук? — Той вдигна юмрука си пред лицето на Линч и бавно разгъна показалеца си, сочейки право нагоре. — В наблюдателната им зона сме. Ако човек на Конрой излъчи и най-мъничкия скапан импулс оттук, те ще ни засекат.

— Ако вече не са.

— Точно така.

— Твоят човек е Сът — каза Линч. — Не съм аз, и ми изглежда да не е Вебер. — Почернелите и изпочупени нокти заровиха безпосочно из брадата му. — Специално заради този малък разговор ли ме докара тук, или все още искаш да видиш варела с японците?

— Да го видим.

Линч. Линч беше човекът.

Веднъж в Мексико, преди години, Търнър беше наел преносим модул за почивка, със слънчеви батерии, френско производство. Седемметровото му тяло приличаше на безкрила муха, изваяна от полиран метал, очите й бяха две полусфери от петниста фотосензитивна пластмаса; той седеше зад тях, докато старият двувитлов руски летящ кран бръмчеше надолу край брега, захапал модула в челюстите си, почти докосващ върховете на най-високите палми. Оставен на далечен бряг от черен пясък, Търнър изкара три дни в разглезена самота в тясната, облицована с тиково дърво кабина, микровълнувайки храна от фризера и вземайки икономични, но редовни душове с прясна студена вода. Правоъгълните панели от слънчеви клетки на модула се въртяха, следейки слънцето, и той се беше научил да познава времето по положението им.

Преносимата неврохирургия на Хосака напомняше безока версия на онзи френски модул, може би метър-два по-дълга и боядисана в мътнокафяво. Парчета надупчени винкели бяха заварени наскоро към долната половина на корпуса и поддържаха на обикновени ресори десет дебели велосипедни колела с червени гуми с дълбоки грайфери.

— Спят — каза Линч. — Клати се, когато се движат, и по това можеш да разбереш. Когато му дойде времето, ще махнем колелата, но засега предпочитаме да можем да ги контролираме.

Търнър обиколи бавно кафявата каравана и забеляза лъскавочерната отходна тръба, която отиваше до малък правоъгълен резервоар отдолу.

— Миналата нощ трябваше да изпразня това. Исусе. — Линч поклати глава. — Имат храна и вода.

Търнър лепна ухо на корпуса.

— Изолирано е — каза Линч.