Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

Тя знаеше, че Хилтън Суифт наблюдава през камерите на Дорнието. Надали нещо, което ставаше в къщата на брега, убягваше на Sense/Net: самотата й, седмицата насаме, която беше поискала, бяха под непрекъснато наблюдение.

Годините й в професията й бяха изработили личен имунитет срещу наблюдение.

През нощта тя понякога включваше светлините, монтирани под входната площадка, осветявайки йероглифните древни огромни сиви пясъчни мухи. Самият вход, и изтеглената назад всекидневна оставаха в мрак. Тя сядаше на стол от обикновена бяла пластмаса и гледаше брауновия танц на мухите. В блясъка на лампите те хвърляха миниатюрни, едва видими сенки, летящи възелчета върху пясъка.

Звукът на морето я обгръщаше в движението си. Късно през нощта, докато тя спеше в по-малката от двете спални за гости, той си пробиваше път в сънищата й. Но никога в нахлуващите спомени на странник.

Изборът на спалня беше инстинктивен. Основната спалня беше минирана с детонаторите на стара болка.

Лекарите в клиниката бяха използвали химически клещи, за да изтръгнат пристрастяването към дрогата от рецепторите на мозъка й.

Тя си готвеше сама в бялата кухня, затопляше замразен хляб в микровълновката, изсипваше пакети суха швейцарска супа в безупречно чисти стоманени тенджери, пробивайки си безчувствено път през безименното, но все по-познато пространство, от което беше така неусетно изолирана от проектираната от специалисти дрога.

— На това му викат живот — каза тя на белия ъгъл. И какво ли ще измъкнат от това вградените в къщата психоблокове на Sense/Net, чудеше се, ако някой скрит микрофон го улови и им го предаде? Тя разбърка супата с изящна неръждаема бъркалка, гледайки как се вдига пара. Това да прави нещо помага, помисли си тя, просто да правиш нещо сама; в клиниката бяха настояли тя сама да си оправя леглото. Сега тя сърбаше направената от самата нея супа, намръщена, и си припомняше клиниката.

Беше си взела седмица почивка от лечението. Лекарите бяха протестирали. Детоксикацията мина разкошно, бяха казали те, но терапията още не е започнала. Бяха посочили процента на връщане към дрогата сред клиентите, които не довършваха програмата. Бяха й обяснили, че застраховката й ще е невалидна, ако тя не довърши лечението си. Sense/Net ще плати, беше им отговорила тя, освен ако те не предпочитат тя лично да им плати. И беше извадила платиновия си чип от МицуБанк.

Нейният Lear пристигна час след това; тя му поръча да я откара до LAX, поръча кола да я посрещне там, и нареди да не се приемат позвънявания.

— Съжалявам, Анджела, — каза аеропланът, завивайки над Монтего Бей секунди след излитането, — но Хилтън Суифт е упражнил приоритетно нареждане.

— Анджи, — каза Суифт, — знаеш, че съм винаги зад теб, където и да си. Знаеш го, Анджи.

Тя се обърна и изгледа черния овал на високоговорителя. Беше центриран в гладка сива пластмаса, и тя си представи Суифт свит там, дългите му крака на бегач свити болезнено, гротескно, зад таблото на Lear-а.

— Знам го, Хилтън — каза тя. — Радвам се, че се обади.

— Отиваш в Лос Анджелос, Анджи.

— Да. Така казах на самолета.

— До Малибу?

— Точно така.

— Пайпър Хил пътува към летището.

— Благодаря, Хилтън, но не я искам там. Не искам никого. Искам кола.

— В къщата няма никого, Анджи.

— Добре. Точно това искам, Хилтън. Никого в къщата. Къщата да е празна.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Най-добрата идея, която съм имала от много време насам, Хилтън.

Последва пауза.

— Казват, че е минало наистина добре, Анджи, лечението. Но искаха да останеш.

— Имам нужда от седмица — каза тя. — Една седмица. Седем дни. Сама.

След третата си нощ в къщата тя се събуди призори, направи си кафе и се облече. По широкия прозорец към верандата отпред имаше кондензирала влага. Спането беше обикновено спане; ако й се бяха присънили някакви сънища, то тя не можеше да си ги спомни. Но усещаше някакво ускоряване на нещата, почти главозамайване. Стоеше в кухнята и усещаше студа на теракотения под през дебелите хавлиени чорапи, с длани около топлата чаша.

Имаше нещо. Тя протегна ръце, надигайки чашата с кафе като купа, жест едновременно инстинктивен и ироничен.

Бяха минали три години, откакто лоата я бяха яздили, три години те не бяха я докосвали. Но сега?

Легба? Някой от другите?

Усещането за присъствие внезапно отслабна. Тя постави чашата на тезгяха твърде рязко, кафето плисна върху ръката й, и хукна да намери обувки и палто. Зелени гумени ботуши от шкафа с дрехи за на брега, и тежко синьо планинарско яке, твърде голямо, за да е било на Боби. Изтича навън по стълбите, игнорирайки бръмченето на хеликоптера-играчка Дорние, когато той се издигна след нея като търпелив щурец. Хвърли поглед на север, покрай трупаницата от къщи, и бъркотията от покриви й напомни за едно барио в Рио, след това се обърна на юг към Колонията.