Роналд Хан - Спящият крал

Човекът е прав! Когато си представя какво би станало, ако сбирщината открие бункера ми и се нахвърли на запасите ми, изправят ми се косите!

За щастие, още преди години успях с частния си самолет да прекарам в Швейцария ценната си колекция от оръжия и достатъчно муниции. Така ще държа сганта по-далеч от себе си.

Ще прекарам точно сто години в криогенния контейнер на Фортенски, защото предполагам, че през 2112г. Земята ще се е възстановила след катастрофата. Едва ли мога да се надявам да видя едно бъдеще, в което нашата Земя ще е очистена от простолюдието, което днес превръща красивите ни градове в криминални и заразени с дрога ракови образувания.

Фактът, че тъкмо днес финансовата служба на Цюрих ми връчи съдебно постановление за опис на имуществото ми заради неплатени данъци за 2011г., отново доказва безмозъчността на пръдлъовците чиновници. Светът е пред пропаст, но на тези тъпаци не им идва на ум нищо по-добро от това да ми досаждат с глупашки претенции…

Интервюиращият: Мистър де Броли, значи Вие не вярвате, че усилията на международната общност да разруши в последния момент «Кристъфър Флойд» с ракетен залп ще се увенчаят с успех. На какво се дължи фактът, че един проспериращ бизнесмен като Вас, чиито предприятия все пак са участвали в разработката на тези оръжия, не смята, че военните ще имат успех? Как така предпочитате да се подложите на дълбоко замразяване, за да оцелеете в бункер след евентуална катастрофа.

Де Броли: Мога да Ви кажа съвсем точно, г-н Бремер! Дори и хората от Международната космическа станция да успеят да изпратят ято ракети — резултатът за човечеството ще бъде фатален! Трябва да имаме предвид огромни приливи, земетресения, експлозии на газ и унищожителни пожари. Диги и бентове ще се разкъсат. Холандия ще загине. Навсякъде по Земното кълбо ще се стигне до ядрени аварии в гигантски мащаби. Напомням Ви само за готовите за нарязване за скрап атомни електроцентрали в Източна Европа. Замърсяванията, които тогава ще бъдат изхвърлени във въздуха, ще затъмняват небето години наред. Вече няма да имаме електричество. Ще стане студено и тъмно. Из градовете ще скитат мародерстващи човешки маси и…

Интервюиращият: Представяте една твърде апокалиптична картина, мистър Де Броли. Вие… хм… всъщност сигурен ли сте, че криогенната система, в която искате да оцелеете след катастрофата, ще функционира според желанието Ви?

Де Броли: Какво?

Интервюиращият: Имам предвид… хм… кой Ви гарантира, че след сто години наистина отново ще се събудите? И кой Ви гарантира, че няма да претърпите никакви телесни увреждания?

Де Броли: Е, като предприемач с международни връзки съм свикнал да поемам риск. Но знам, че машината, към чиято закрила съм се насочил, функционира. Създателят й я тества!

Интервюиращият: Тествал ли? С хора?

Де Броли: Не, естествено, че не! Замрази мишки и след пет години отново ги размрази. Издържаха на процедурата.

Интервюиращият: Е… тогава мога само да се надявам, че ще имате нещо много по-общо с мишка, отколкото с човек. Благодаря Ви за разговора, г-н Де Броли.

През 2012г. Цюрих беше главният град на едноименния швейцарски кантон. Разположеният на река Лимат и на Цюрихското езеро град имаше 350 000 жители. Като пребиваващ в Германия американски военнослужещ Матю Дракс естествено знаеше също, че Цюрих е бил търговски, икономически и културен център.

По време на една от екскурзиите му из Европа особено силно впечатление му бяха направили божиите храмове на Цюрих. Един от тях, «Гросмюнстер», беше от XII век. Мат видя също църквите «Васеркирхе», «Санкт Петер». Впечатлиха го Старото кметство, «Банхофщрасе» с нейните търговски къщи и огромният банков център.

От всичко това вече нямаше и помен.

Само Цюрихското езеро си стоеше там, както открай време. В синьозелените му води гъмжеше от подобни на змиорки риби, които хората наричаха ксаала и които се срещаха в много реки. Достигаха до метър и половина. Розовото им месо беше с отличен вкус.

Както Мат узна от Ахмаз, около заобиколените с гъсти гори брегове се запазила някаква аграрна култура. По-нататък, сред забравените от Бога и от хората пущинаци, гъмжеше от екзотична фауна. В околностите на езерото дълги до метър белити описваха своите, преливащи се във всички цветове на дъгата кръгове. Космати флегета бръмчаха над върховете на дърветата. Във високата до колене трева, която избуяваше навсякъде, се припичаха на слънце шасен, подобни на мармоти гризачи — апетитен ловен трофей.