Джийн Оел: Ловци на мамути

Изведнъж нещо трепна дълбоко в нея и тя разбра. Това не беше пещера и хората не бяха Клан! Не приличаха нито на Иза — единствената майка, която си спомняше, нито на Креб и Брун, които бяха ниски и мускулести, с големи очи, засенчени от гъсти вежди, с изтеглено назад чело и с издадена напред челюст без брадичка. Тези хора приличаха на нея. Бяха като онези, сред които седеше родила.

Майка и, нейната истинска майка, вероятно е изглеждала като някоя от тези жени. Това бяха Другите! А пред нея беше жилището им! Тази внезапно осенила я мисъл породи у нея силно вълнение и известен страх.

Когато пристигнаха в постоянното зимовище на Лъвския бивак, странната двойка — както и още по-странните им коне — бяха посрещнати с мълчание и слисани погледи. После сякаш всички започнаха да говорят едновременно.

— Талут, кого си довел този път?

— Откъде взе тези коне?

— Какво си сторил с тях?

— Как ги задържаш при себе си? — обърна се един от тях към Айла.

— От кой бивак са, Талут?

Шумните групи се скупчиха около тях, водени от непреодолимото желание да разгледат и докоснат и хората, и конете. Айла беше поразена и объркана. Не беше свикнала да вижда толкова много хора. Непривичен и беше и човешкият говор — особено, когато всички приказваха едновременно. Наострила уши, Уини отстъпваше встрани с високо вдигната глава и извит като дъга врат — опитваше се да предпази изплашеното си жребче и да се отдръпне от притискащите ги от всички страни човешки същества.

Джондалар виждаше колко объркана е Айла и колко неспокойни са конете, но не можеше да накара нито Талут, нито останалите да ги разберат. Кобилата се потеше, размахваше опашка и танцуваше в кръг. Накрая не издържа. Изправи се на задните си крака, изцвили обзета от панически страх и внезапно започна да рита с твърдите си копита, принуждавайки хората да отстъпят.

Страданието на Уини привлече вниманието на Айла. Тя я повика по име — подобен на цвилене, успокояващ звук — и и даде знак с жест, който използваше при общуването си с кобилата преди Джондалар да я научи да говори.

— Талут! — рече Джондалар. — Никой не бива да докосва конете докато Айла не позволи! Те слушат само нея. Кротки са, но кобилата става опасна, когато я предизвикат или смята, че заплашват малкото и. Някой може да пострада.

— Отдръпнете се. Чухте какво каза — избоботи Талут гръмогласно, принуждавайки всички да замълчат.

Когато хората и конете се поуспокоиха, той продължи с по-естествен глас:

— Тази жена се казва Айла. Обещах и че нищо няма да се случи на конете, ако ни посетят. Обещах като водач на Лъвския бивак. Това е Джондалар от Зеландониите роднина е на стопанина на Толи — брат му е — обясни едрият мъж и додаде със самодоволна усмивка: — Талут доведе гости!

Хората поклатиха глави одобрително. Бяха ги заобиколили. Взираха се в пришълците с неподправено любопитство, но се стараеха да останат настрана от обхвата на твърдите конски копита. Дори да си тръгнеха в този миг, чужденците вече бяха събудили интереса на групата и бяха дали обилен материал за обсъждане през идните години. По време на Летните събирания се беше разнесла мълвата за двама пришълци, дошли по техните земи, които живеели с речните хора на югозапад. Мамутоите търгуваха с Шарамудоите и тъй като Толи от техния род си бе избрала мъж от речните люде, Лъвският бивак бе обзет от още по-голямо любопитство. Съвсем не бяха очаквали, че някой от чуждоземните ще се появи в бивака им, при това придружен от жена с някаква магическа власт над конете.

— Добре ли си? — обърна се Джондалар към Айла.

— Изплашиха Уини и Рейсър. Хората винаги ли говорят така наведнъж? Всички заедно — и мъже, и жени. Объркват ме и са толкова шумни как разбираш какво казва всеки? Може би трябваше да се върнем в долината.

Бе обгърнала с ръце врата на кобилата и се бе притиснала о нея, като не само успокояваше животното, но и самата тя диреше утеха от него.

Джондалар знаеше, че безпокойството на Айла е почти толкова силно, колкото това на конете. Тя беше потресена от напиращите шумни хора. Може би не бива да остават задълго. Вероятно би било по-добре да започнат с по двама-трима души, докато тя отново свикне с хората от собствения си род. Чудеше се обаче какво ще прави, ако това не стане. Както и да е, вече са дошли. Ще почака и ще види.

— Понякога хората говорят високо и едновременно. Но най-често приказват един по един. Пък и мисля, че вече ще внимават с конете, Айла — каза и той, когато тя започна да разтоварва кошниците с багаж, привързани от двете страни на животното с хамут, който сама бе направила от кожени ремъци.