Джийн Оел: Ловци на мамути

— Айла от ничий род, — каза той, без да е уверен, че това обръщение е правилно, макар да му се струваше подходящо за тази жена с необичайни способности, — Джондалар твърди, че се боиш да не навредим на конете ти, ако се съгласиш да ни погостуваш. Заявявам пред всички, че докато Талут е водач на Лъвския бивак, нищо лошо няма да се случи на тази кобила или на нейното малко. Бих желал да ни посетиш и да доведеш конете. — Усмивката му стана по-широка, а после премина в смях. — Иначе никой няма да ни повярва!

Едва сега тя се поуспокои, пък и знаеше, че на Джондалар му се иска да откликнат на поканата. Нямаше сериозна причина да откаже. Нещо повече, непринуденият, приятелски смях на огромния червенокос мъж я привличаше.

— Да, аз дойда — каза тя.

Усмихнат, Талут кимна. С интересното си произношение и с удивителната си власт над конете тя беше загадка за него. Коя беше Айла от ничий род?

Айла и Джондалар бяха лагерували край буйната река и същата сутрин, преди да срещнат дружината от Лъвския бивак, бяха решили, че е време да се връщат. Коритото бе прекалено широко и дълбоко и едва ли щяха да преминат на отсрещния бряг безпрепятствено, пък и не си заслужаваше, след като възнамеряваха да поемат по обратния път. Източно от долината, в която Айла беше живяла сама в продължение на три години, степта беше по-достъпна и младата жена не си беше правила труда често да пътува по нелекия и обиколен път на запад, поради което тази местност и беше почти непозната. Въпреки че в началото поеха на запад, нямаха никаква конкретна цел и затова по-късно тръгнаха на север, а след това завиха на изток и се озоваха далеч отвъд местностите, които Айла беше достигала по време на ловните си походи. Джондалар я беше убедил да предприемат това пътешествие с проучвателна цел, така че тя да привикне с дългите разстояния. Искаше да я отведе със себе си у дома, а това беше далеч на запад. Тя беше посрещнала предложението му с неохота — боеше се да напусне долината, в която се чувстваше в безопасност и да заживее с непознати хора на неизвестно място. Въпреки силното си желание да се завърне вкъщи след дългогодишните си пътешествия, той беше приел да прекара зимата с нея в долината. Обратният път щеше да е дълъг и мъчителен, вероятно щеше да продължи цяла година и във всички случаи беше по-добре да тръгнат късно напролет. Беше сигурен, че дотогава ще успее да я убеди да дойде с него. Не желаеше да обмисля никаква друга алтернатива.

Айла го беше намерила пребит и почти мъртъв в началото на топлия сезон, чиито последни дни сега догаряха. Знаеше трагедията, която беше изживял. Докато той се възстановяваше под нейните грижи, между тях се беше зародила любов, макар да им беше нужно дълго време, за да преодолеят бариерите, плод на различния им произход и живот. Все още опознаваха навиците и настроенията си.

Айла и Джондалар приключиха със събирането на стана си и за голяма изненада — и интерес — на чакащите ги хора, вместо да приберат багажа си в раници или торби, които сами да носят, те натовариха провизиите и принадлежностите си на коня. Въпреки че се беше случвало и двамата да яздят силния кон, Айла си помисли, че Уини и жребецът и ще са по-спокойни, ако я виждат. Двамата тръгнаха след групата — Джондалар водеше Рейсър с дълго въже, прикрепено към оглавник, който сам беше изобретил. Уини следваше Айла без видим повод.

Изминаха няколко мили по течението на реката, която пресичаше обширна долина, заобиколена от полегатите склонове на тревиста равнинна площ. По високата до гърдите и обгорена от слънцето трева с натежели зрели семенници пробягваха златисти вълни, следвайки ритъма на студения вятър, който духаше на талази откъм ледниковите масиви на север. Тук-таме в откритата степ се виждаха превити и съсухрени борове и брези, скупчени край потоци и рекички, с жадни корени, търсещи влагата, която сухите ветрове им отнемаха. Тръстиките и остриците край реката бяха все още зелени, въпреки че леден вятър пронизваше оголелите след листопада клони на широколистните дървета.

Поизостанала от групата, Лати от време на време поглеждаше към конете и жената до момента, в който, след един завой на реката, съзряха няколко души. Тогава тя изтича напред, защото искаше първа да съобщи за гостите. Виковете и привлякоха вниманието на хората, които се обърнаха и зяпнаха от изненада.

Появиха се и други. Айла видя, че те излизат от нещо като голяма дупка на брега на реката, вероятно някаква пещера, каквато никога преди не беше виждала. Сякаш беше израстък върху склона, обърнат към реката, но формата му не бе случайна, подобно на скална пещера или землянка. Върху покрива от чимове растеше трева, но отворът беше прекалено гладък, с прекалено правилна форма и изглеждаше странно неестествен — съвършено симетрична арка.