Джийн Оел: Ловци на мамути

На Д-р Пол Пакуит, един от редакторите на „Вълците по света“, за това, че прекъсна ваканцията си, за да ми се обади и за дългата дискусия относно вълците и възможностите за тяхното опитомяване.

На Джим Ригс, антрополог и преподавател в курсовете по „Аборигенски умения за поддържане на живота“. Продължавам да използвам информацията, която получих от него.

На трима души, които прочетоха обемистия ръкопис за кратко време и направиха някои полезни забележки от гледна точка на читателите: Карин Оел, която прочете първата чернова, увлече се и ми даде да разбера, че историята може да се хареса; Дорин Ганди, поетеса и учителка, която успя да прочете книгата въпреки заетостта си в края на учебната година и без това да и попречи да вникне в съдържанието, и Кати Хъмбъл, която още веднъж отправи проницателни забележки.

На Бети Прашкър, моята редакторка, чиито разбирания ценя и чиито бележки и предложения бяха съвсем на място.

На Джийн Наджър. Думите са бледи, за да изразят благодарността ми към тази моя несравнима приятелка, довереница и литературна посредничка, която продължава да надминава и най-смелите ми очаквания.

На производствения и художествения отдели на „Краун Пъблишърс“, чиито грижи и експертно майсторство неизменно водят до създаването на красиви и добре оформени книги.

Благодарна съм и на Джудит Уилкис, моята секретарка и техническа сътрудничка, на чиято интелигентност винаги съм разчитала и която облекчава товара ми от нарасналия обем кореспонденция, давайки ме възможност да пиша.

И на Рей Оел…

Трепереща от страх, без да откъсва очи от приближаващите непознати, Айла се притисна към високия мъж до нея. Джондалар обгърна раменете и покровителствено, но тя не успя да преодолее уплахата си.

„Какъв е огромен!“ — Помисли си Айла, взирайки се във водача — онзи, с огнената коса и брада. Никога до този момент не беше виждала такъв едър човек. Дори Джондалар изглеждаше малък пред него, въпреки че мъжът, който я беше прегърнал, се извисяваше значително над повечето човешки същества. Червенокосият, който вървеше към тях, не беше просто висок, беше грамаден — истинска мечка. Вратът му бе издут, гръдният му кош бе двойно по-голям от тези на обикновените мъже, внушителните му бицепси можеха да се сравняват с бедрата на повечето хора.

Айла погледна Джондалар — по лицето му не се четеше страх, но усмивката му-показваше, че е нащрек. Те бяха непознати, а дългите му пътешествия го бяха научили да бъде предпазлив с непознатите.

— Не си спомням да съм ви виждал преди — каза огромният мъж без предисловие. — От кой бивак сте?

Айла забеляза, че не говореше езика на Джондалар, а един от другите езици, на които той я беше учил.

— От никой — отвърна Джондалар. — Не сме от Мамутоите.

Той пусна Айла и направи крачка към новодошлите, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани, за да покаже, че не крие нищо и ги поздравява като приятели.

— Аз съм Джондалар от Зеландониите. Не откликнаха на поздрава му.

— Зеландониите ли? Това е странно… Чакай, нямаше ли двама чужденци, които живееха с тези речни люде, обитаващи западните земи? Сякаш името, което чух, беше нещо подобно.

— Да, ние с брат ми живеехме при тях — призна Джондалар.

Човекът, чиято брада беше с цвят на пламък, се замисли за миг, а после, съвсем неочаквано, се спусна към Джондалар и стисна високия рус мъж в мечешката си прегръдка, така, че костите му изпукаха.

— Тогава ние сме роднини! — избоботи той и по лицето му се разля широка сърдечна усмивка. — Толи е дъщеря на мой братовчед!

Леко стъписан, Джондалар отвърна на усмивката му.

— Толи! Една жена от рода на Мамутоите на име Толи живееше с моя брат! Тя ме научи на вашия език.

— Разбира се! Нали ти казах. Роднини сме.

Той стисна ръцете, които Джондалар беше протегнал добронамерено и които преди миг беше отказал да поеме.

— Аз съм Талут, оглавявам Лъвския бивак.

Айла забеляза, че всички им се усмихват. Със светнало от широка усмивка лице, Талут я огледа и каза одобрително на Джондалар:

— Виждам, че сега не пътуваш с брат си.

Джондалар отново я прегърна и тя забеляза, че преди да заговори той смръщи вежди от мъка.

— Това е Айла.

— Необичайно име. От речните хора ли е?

В началото Джондалар беше поразен от безцеремонния начин, по който го разпитваха, но после си спомни за Толи и се усмихна на себе си. Ниската и набита жена, която познаваше, не приличаше много на едрия и тромав мъж, изправил се с цял ръст на брега на реката, но и двамата бяха като изсечени от кремък. Бяха еднакво прями и подхождаха към останалите с една и съща, лишена от стеснителност и почти наивна искреност. Не знаеше какво да каже. Нямаше да му е лесно да обясни коя е Айла.