Джийн Оел: Каменните убежища

Зеландони беше изненадана, макар че почти не го показа. Не очакваше да чуе точно тези думи от устата на Айла. Погледите им бяха приковани един в друг, докато жената изучаваше Айла. Търсеше в нея ключ към дълбините на нейната душа, опитваше се да надзърне в нейните чувства, да разбере истината. Възрастната жена не отстъпваше на Айла, когато ставаше въпрос за разбирането на подсъзнателните сигнали и езика на тялото, макар че способностите на Золена се дължаха повече на интуицията й. Талантът й се беше развил след внимателни наблюдения и инстинктивни анализи, а не от усъвършенстваната употреба на жестове и мимики, научени още в детска възраст. Зеландони не знаеше как го прави, но разгадаваше душевните тайни.

Трябваше да мине известно време, докато забележи още едно любопитно нещо. Макар че младата жена говореше перфектно зеландонийски — толкова добре, че го владееше като роден, — тя без съмнение беше чужденка.

Зеландони беше виждала и други непознати, които говореха с акцент, но в речта на Айла имаше нещо странно и екзотично. Нещо, което не беше чувала до този момент. Не че гласът й беше неприятен — не, no-скоро беше гърлен и леко дрезгав. Освен това трудно произнасяше някои звуци. Спомни си думите на Джондалар — колко далече беше стигнал по време на пътешествието си — и една мисъл осени за секунда съзнанието на Золена, докато двете жени продължаваха да се гледат. Тази жена се беше съгласила да пропътува огромно разстояние, за да дойде в дома му.

Едва тогава забеляза, че лицето й имаше подчертано чужди черти, и се опита да разграничи разликите. Айла определено беше привлекателна — как иначе Джондалар щеше да я доведе у дома, — но лицето й беше някак по-широко и по-късо, отколкото на другите жени от зеландониите, при все че имаше приятни пропорции и добре изразена челюст. Беше по-висока от нея и в тъмно русата й коса се открояваха изсветлели от слънцето кичури. Ясните й сиво-сини очи говореха за укривани тайни и силна воля, но в тях нямаше и най-малък намек за злонамереност.

Зеландони кимна и се обърна към Джондалар:

— Става.

Той си отдъхна, след което погледна последователно първо към едната, а после към другата.

— Как разбра, че това е зеландони, Айла? Та ти още не си представена на нея, нали?

— Не беше трудно. Ти все още я обичаш, тя теб — също.

— Но…, но… как… — промълви той.

— Не се ли досещаш, че съм виждала този твой поглед и преди? Не мислиш ли, че мога да разбера как се чувства една жена, която те обича?

— Някои хора щяха да ревнуват, ако видеха човека, когото обичат, да гледа влюбено някой друг — изтъкна той.

Зеландони разбра, че под „някои хора“ Джондалар имаше предвид себе си.

— Тя просто вижда един красив млад мъж с дебела стара жена, Джондалар — рече. — Всеки би видял същото. Любовта ти към мен не е заплаха за нея. Благодаря ти, че още се сещаш за мен.

Тя се обърна към Айла:

— Не бях сигурна в теб. Ако бях почувствала, че не си подходяща за него, без значение от колко далеч си дошла, никога нямаше да се омъжиш за него.

— С нищо не би могла да го спреш.

— Видя ли? — обърна се зеландони към Джондалар. — Казах ти, че ако е подходяща за теб, няма да я нараня.

— Марона според теб подходяща ли беше, зеландони? — попита той с нотка на раздразнение. Чувстваше се така, сякаш нямаше право да решава какво да прави сам за себе си. — Ти не се противопостави изобщо, когато се сгодих с нея.

— Това нямаше значение. Ти не я обичаше и тя не можеше да те нарани.

Двете жени го гледаха и макар че едната изобщо не приличаше на другата, изражението на лицата им беше сходно. Изведнъж Джондалар се засмя:

— Е, радвам се, че двете любими в живота ми ще станат добри приятелки.

Зеландони повдигна вежда и го изгледа сурово.

— Какво те кара да мислиш, че ще се сприятелим? — възрази тя, ала се усмихна и излезе.

Джондалар почувства борбата на смесени, чувства в себе си, докато гледаше как зеландони си тръгва, но беше доволен, че влиятелната жена пожела да приеме Айла. Сестра му, както и майка му, се бяха държали приятелски с нея. Всички жени, които не му бяха безразлични, изглежда, бяха готови да я посрещнат дружелюбно. Или поне на първо време, си каза той. Майка му дори бе обещала да направи всичко възможно любимата му да се чувства като у дома си.

Кожената завеса се размърда и той с изненада видя, че влиза майка му — и то точно докато си мислеше за нея. Мартона носеше мях — изсушен стомах на някакво средно no-големина животно. Съдът беше пълен с някаква пурпурночервена течност. Лицето на Джондалар се озари от широка усмивка.