П. Каст - Избрана

— Зи? Добре ли си? — чу се отново гласът на Деймиън и прекъсна досадните ми разсъждения.

Взех оплакващата се Нала и забързах към вратата, където едва не прегазих разтревожения Деймиън.

— Извинявай… — смотолевих.

Той тръгна до мен и взе да ме поглежда изкосо.

— Не познавам друг човек като теб, който да не се вълнува, че има рожден ден — отбеляза Деймиън.

Пуснах на земята гърчещата се Нала, повдигнах рамене и се опитах да се усмихна безразлично.

— Само се упражнявам за времето, когато ще бъда стара, да речем на трийсет, и ще трябва да лъжа на колко години съм.

Деймиън спря и се обърна към мен.

— Добре-е-е — провлече думата той. — Всички знаем, че трийсетгодишните вампири изглеждат двайсетина годишни и определено са секси. Дори сто и трийсет годишните вампири все още изглеждат на двайсет и определено са секси. Ето защо е безсмислено да лъжеш за възрастта си. Какво всъщност ти става?

Докато се колебаех какво трябва или мога да му кажа, Деймиън повдигна само едната си оскубана вежда и с най-хубавия си учителски глас рече:

— Знаеш колко чувствителни към емоции са хората като мен, затова отстъпи и ми кажи истината.

Отново въздъхнах.

— Вие, гейовете, имате страхотна интуиция.

Такива сме си. Педали — макар и малцина — но горди и свръхчувствителни.

— Педал не е ли обидна дума?

— Не и ако я употребява педал. Между другото, ти протакаш, а това не е в твоя полза. — Той сложи ръка на кръста си и тропна с крак.

Усмихнах му се, но не погледнах изражението на лицето му. С настойчивост, която ме изненада, изведнъж изпитах отчаяно желание да му кажа истината.

— Стиви Рей ми липсва — изтърсих аз, преди да съумея да се сдържа.

Той не се поколеба.

— Знам. — Очите му станаха подозрително влажни.

И това беше всичко. Думите започнаха да се леят от устата ми като вода от срутен бент.

— Тя трябваше да бъде тук, да търчи като луда, да слага украса за рождения ми ден и дори да прави домашна торта!

— Ужасна торта — леко подсмръкна Деймиън.

— Да, но щеше да бъде по някоя от любимите рецепти на майка й. — Преправих гласа си, имитирайки ужасния провинциалния акцент на Стиви Рей, и това ме накара да се усмихна през сълзи и да си помисля колко странно е, че позволявам на Деймиън да види защо и колко съм разстроена.

— А Близначките и аз щяхме да се ядосаме, защото тя щеше да настоява всички да си сложим островърхи шапчици с ластици, които щипят брадичката ти. — Той потрепери от неподправен ужас. — Господи, колко са непривлекателни.

Засмях се и почувствах, че стягането в гърдите ми отслабна.

— В Стиви Рей има нещо, което ме кара да се чувствам добре. — Осъзнах, че говоря в сегашно време едва когато усмивката през сълзи на Деймиън помръкна.

— Да, тя беше страхотна. — Той натърти на „беше“ и ме погледна така, сякаш се тревожеше за разсъдъка ми.

Само да знаеше цялата истина. Само да можех да му кажа, но не можех. Сторех ли го, това щеше да причини смъртта на Стиви Рей или моята, този път завинаги.

Хванах за ръката моя очевидно разтревожен приятел и го задърпах към стъпалата, които щяха да ни отведат долу в общите помещения на женското общежитие и очакващите ме приятели (и техните тъпи подаръци).

— Да вървим. Изпитвам желание да отварям подаръци — въодушевено излъгах аз.

О, Боже! Нямам търпение да видиш моя подарък! — изпадна във възторг Деймиън. Избирах го цяла вечност.

Усмихнах се и кимнах подобаващо, докато той бръщолевеше как е търсил идеалния подарък. Деймиън обикновено не е толкова открито гей. Не че чудесният Деймиън Маслин не е гей. Той е пълен хомо, но е висок, с кестенява коса, големи очи и е симпатично хлапе с вид на супер гадже (и наистина е така, но ако си момче). Деймиън не ласкае хората, но ако стане дума за пазаруване, определено показва момичешки наклонности. И това ми харесва. Мисля, че той изглежда много сладък, когато изпада във възторг по въпроса колко важно е да се купуват хубави обувки, и в такива моменти бъбренето му ме успокоява. Деймиън ми помагаше да се подготвя за противните подаръци, които (за съжаление) ме очакваха. Жалко, че не можеше да ми помогне да се справя с онова, което в действителност ме безпокоеше.

Докато продължаваше да говори за приключенията си по магазините, той ме поведе из главното помещение на общежитието. Махнах на групите момичета, събрали се около телевизорите, и двамата се отправихме към страничната стаичка, която служеше за компютърна лаборатория и библиотека. Деймиън отвори вратата и приятелите ми изкрещяха в абсолютно фалшив хор „Честит рожден ден“. Чух, че Нала изсъска, и с периферното си зрение мярнах, че изскочи от стаята и хукна по коридора. „Страхливка“ помислих си аз, въпреки че ми се искаше да избягам с нея.