П. Каст: Избрана

„Старбъкс“ се намираше на площад „Утика“ Страхотният базар, който е малко по-нататък по улицата от Дома на нощта, беше много по-оживен, отколкото предполагах, че ще бъде. Вярно, зимната вечер беше необикновено топла, но все пак беше двайсет и четвърти декември и наближаваше девет часа. Човек би си помислил, че хората ще си бъдат у дома да се подготвят за захаросани сливи и други лакомства, а не да търсят ободряване с кофеин.

„Не, строго си казах аз, — няма да бъда в лошо настроение пред баба. Виждам я твърде рядко и няма да развалям малкото време, което прекарваме заедно.“ Освен това баба е абсолютно наясно с факта, че подаръците за рождения ми ден обикновено са скапани, и винаги ми носи нещо неповторимо и прекрасно като самата нея.

— Зоуи! Тук съм!

Забелязах, че баба ми маха с двете си ръце, седнала на маса в ъгъла на заведението. Този път не беше необходимо да изкривявам лице в престорена усмивка. Приливът на щастие, когато я видя, винаги е искрен, а това ме накара да си проправя път през тълпата и да забързам към нея.

— О, Зоуи, пиленцето ми! Много ми липсваш, а-вет-си а-ге-хут-са — Индианската дума на племето чероки за „дъще“ се уви около мен заедно с топлите, познати ръце на баба, които приятно и успокояващо ухаеха на лавандула и на родния ми дом. Вкопчих се в нея, поглъщайки обич, сигурност и одобрение.

— И ти ми липсваш, бабо.

Тя ме притисна до себе си още веднъж и после ме отдалечи на една ръка разстояние.

— Нека те погледам. Да, личи си, че си на седемнайсет. Изглеждаш много по-зряла и мисля, че си малко по-висока, отколкото когато беше само на шестнайсет.

Усмихнах се.

— О, бабо, знаеш, че не съм се променила.

— Как да не си! Годините винаги добавят красота и сила на определен тип жени — и ти си такава.

— Ти също, бабо. Изглеждаш страхотно! — Не говорехме празни приказки. Баба беше поне на петдесет и няколко, но на мен ми се струваше вечно млада. Е, не вечно млада като жените вампири, които изглеждат на двайсет и няколко, когато всъщност са на петдесет и няколко (или дори на сто и петдесет години). Баба беше прелестно вечно младо човешко същество с гъсти посребрели коси и добри кафяви очи.

— Бих искала да не се налага да криеш прекрасните си татуировки, когато идваш на среща с мен. — Пръстите й спряха за миг на лицето ми, където набързо си бях сложила плътната пудра, която новаците трябваше да използват, когато напускат територията на Дома на нощта. Да, хората знаеха, че съществуват вампири. Възрастните вампири не се криеха, но правилата за новаците бяха различни. Мисля, че в това има логика, защото тийнейджърите невинаги се справят умело с конфликтите, а човешкият свят е склонен към конфликти с вампирите.

— Така трябва. Правила, бабо — повдигнах рамене аз.

— Не си закрила красивите белези на врата и рамото си, нали?

— Не, затова съм облякла жакет. — Огледах се, за да се уверя, че никой не ни гледа, отметнах назад косите си и смъкнах ръкава на жакета, за да се види сапфирената дантелена плетеница на врата и рамото ми.

— О, Зоуи, пиленцето ми, вълшебна е прошепна баба. — Много се гордея, че богинята избра теб като специална и те беляза с толкова прекрасна татуировка.

Тя ме прегърна отново и аз се притиснах до нея невероятно благодарна, че я имам в живота си. Баба ме приемаше такава, каквато бях. За нея нямаше значение, че се превръщам във вампир, нито че вече изпитвах жажда за кръв и имах дарбата да призовавам петте природни стихии — въздух, огън, вода, земя и дух. За баба аз бях нейната а-вет-си а-ге-хут-са, дъщерята на сърцето й, и всичко останало беше на второ място. Беше странно и същевременно чудесно, че тя и аз сме толкова близки и си приличаме толкова много, когато истинската й дъщеря, моята майка, беше съвършено различна.

— Движението по пътищата беше ужасно! Мразя да напускам „Счупена стрела“ и да се мъча да си проправям път до Тулса по време на празничната суетня.

За съжаление мислите ми сякаш я повикаха и гласът на майка ми охлади със студен душ щастието ми. Баба и аз се отделихме от прегръдките си и видях майка ми да стои до нашата маса. Държеше правоъгълна кутия от сладкарски магазин и опакован подарък.

— Мамо?

— Линда? — попита баба едновременно с мен.

Тя изглеждаше стъписана като мен от внезапната поява на майка ми. Баба никога не би я поканила, без да ми каже. Ние двете бяхме на едно мнение за майка ми. Първо, тя разваляше настроението ни. Второ, искахме мама да се промени. И трето, знаехме, че това вероятно никога нямаше да стане.