Кристин Каст - Преследвана

Най-после сключихме примирие. Ако трябва да сме точни, първо накарах близначките да изкрещят няколко пъти «Предаваме се, предаваме се!» и едва след това благородно им разреших да капитулират. Усещането от меката хавлия беше прекрасно. Почувствах се пречистена и сънлива. Провесихме дрехите си близо до кабинките и призовахме водата и парата да ги изперат. После наредих на огъня и въздуха да ги изсушат. Облякохме се и слязохме в тунелите, без да обръщаме внимание на вилнеещото отвън шоу, спокойни, че сме заобиколени от земя и че ни пазят възрастни вампири, които по никакъв начин не биха позволили някой да се докопа до нас.

Върнах се в стаята на Стиви Рей и я заварих… бих казала «да спи като мъртва», ако фразата не ме караше да потръпвам от страх. Тя бе умряла или почти умирала толкова пъти, че не ми бяха останали нерви за подобни шеги. Признавам, че преди да отида от другата страна на леглото и да се мушна под завивките, се приближих на пръсти и се взрях в нея, за да се убедя, че диша. Нала вдигна глава и изсумтя сърдито, недоволна, че нарушавам спокойствието й, но после се примъкна сънливо към мен, сви се на възглавницата и сложи малката си бяла лапа върху бузата ми. Усмихнах й се и чиста, затоплена и много, много уморена, потънах в дълбок сън.

После сънувах онзи ужасен сън, който ме върна в миналото. Реших, че припомнянето на всичко, случило се през последните няколко часа, ще ми подейства като броене на овце и ще ми помогне да заспя отново, този път без сънища, но не стана така. Бях прекалено изплашена от Калона и разтревожена, защото не знаех какво трябваше да предприема.

Видях телефона си на масичката до леглото, взех го и проверих часа. Беше два и пет следобед. Значи съм спала само три скапани часа. Не беше чудно, че очите ми смъдяха, сякаш в тях имаше пясък. Бира. Имах нужда от малко безалкохолна бира. Преди да изляза от стаята, проверих отново Стиви Рей, като внимавах да не я събудя отново. Свита на кълбо в своята половина, тя похъркваше лекичко и спеше блажено като дванайсетгодишно хлапе. Беше ми трудно да си представя кървавочервените й очи, камо ли да я видя да ръмжи заплашително и да смуче кръвта на Афродита толкова настървено, че двете да се обвържат. Въздъхнах дълбоко, с чувството, че целият свят лежи на раменете ми. Как щях да се справя с всичко това, когато добрите понякога изглеждаха толкова лоши, а лошите бяха… бяха… Образите на Старк и Калона преминаха през главата ми, объркаха мислите ми и ме накараха да почувствам неудобство от самата себе си.

«Не, казах си твърдо, ти целуна Старк, но преди той да умре. Тогава беше различен. После се намеси Неферет и го промени и ти трябва да го запомниш и да приемеш, че той вече не е същият. Трябва да запомниш също, че сподели кошмара си с Калона, но не се случи нищо повече. Това беше всичко».

Това, че в този кошмар Калона ме бе нарекъл Ая, беше пълна лудост. И не беше истина. Да, бях привлечена от него, но на практика всички останали бяха усетили същото. Освен това аз си бях аз, а Ая беше, ами… тя е била просто кал, преди жените Гигуа да й вдъхнат живот и да я надарят със специални способности.

«Колкото и да е странно, сигурно изглеждам като нея», си казах. «Или ме нарече така, за да ме обърка?» Този вариант също изглеждаше възможен, особено ако Неферет му бе разказала подробности за мен.

Нала се върна на възглавницата на Стиви Рей и запреде със затворени очи. Явно наоколо нямаше и пукнато чудовище, иначе щеше да скочи и да извие гръб. Благодарна за добрата вест, аз се пресегнах и погалих нежно нейната и главата на Стиви Рей. Нито едната, нито другата отвориха очи. После отметнах лекичко одеялото и се измъкнах в коридора.

В тунелите цареше пълна тишина. За радост газените фенери все още горяха, въпреки че точно в момента не успяваха да се преборят с тъмнината по ъглите. Но въпреки че непрекъснато държах под око сенките между светлите петна около тях, страхувайки се от прилепи и какво ли още не, бях доволна, че съм под земята, а не на открито, сред облените в сребриста лунна светлина ливади или между призрачните сенки на дърветата в гората. Само мисълта за подобна възможност ме накара да потръпна. Не, не мисли за това!

На път за кухнята спрях пред стаята на Крамиша и надникнах вътре. Предположих, че онова нещо върху розовите възглавници в средата на леглото й, което се подаваше от лилавия юрган, е главата й и потърсих с поглед близначките. Те спяха на пода в спални чували, а омразната им котка Велзевул беше свита на кълбо между тях.