Кристин Каст - Преследвана

— Не. Не е шега — отвърна спокойно Венера.

— Ха! Ами… това е… доста интересно — видях как едва сподави усмивката си, като погледна към Афродита. Но тя не му обърна внимание и продължи да надига бутилката, която сякаш беше залепнала за ръцете й. Ерик се изкашля, за да потисне смеха си, и се обърна към Венера. Кимна й безгрижно, като онзи нормален суперготин Ерик, какъвто беше преди. — Здравей отново, Венера.

— Ерик — усмихна се като разгонена котка тя и на мен ми се прииска да я размажа като бълха.

— Афродита тъкмо щеше да представи двете групи една на друга — каза Стиви Рей и побърза да добави, преди Афродита да възрази: — И не, не го казвам, защото сме Обвързани .

— Казах, че не искам да говорим повече за това — измърмори Афродита.

Стиви Рей продължи, сякаш не я бе чула:

— Мисля, че е добре да се отнасяме учтиво един с друг. Запознанствата винаги са учтиви. Вече познавате Венера — обърна се тя към нас, — затова ще започна с Елиът. Едно червенокосо хлапе пристъпи напред. Умирането и не умирането не бяха допринесли с нищо за подобряването на външния му вид. Все още си беше онова трътлесто раздърпано момче с бледо лице и къдрави топки от несресана морковено-червена коса, стърчащи тук-там от главата му.

— Аз съм Елиът — каза то.

Всички кимнаха мълчаливо.

— Следващият е Монтоя — разнесе се гласът на Стиви Рей.

Едно момче, испански тип, което със смъкнатите си панталони и пиърсинги навсякъде по лицето си приличаше на уличен бандит, кимна и тъмната дълга коса покри лицето му.

— Здрасти — каза той със съвсем лек акцент и изненадващо топла усмивка.

— А това е Шанън Комптън. Стиви Рей произнесе двете имена слято, така че името на момичето прозвуча като Шанънкомптън.

— Шанънкомптън? Хей, не беше ли ти момичето, дето чете думите на авторката Ева Енслър в «Монолози за вагината» на представлението миналата година? — вдигна ръка Деймиън.

Лицето на Шанън се проясни.

— Да, аз бях.

— Помня ясно, защото много обичам «Монолози за вагината». Толкова е завладяваща! — развълнува се Деймиън. — И после, веднага след постановката ти… ъ… — гласът му заглъхна и той се размърда неловко.

— Аз умрях — довърши услужливо Шанънкомптън.

— Да, точно — кимна Деймиън.

— Ох, колко неприятно! — каза Джак.

Афродита въздъхна:

— Но вече не е мъртва, малоумнико.

— А това е Софи — побърза да се намеси Стиви Рей и погледна намръщено Афродита, която вече плетеше език.

Една висока брюнетка пристъпи крачка напред и ни се усмихна приятелски.

— Здрасти — каза ведро тя.

Всички помахахме с ръка и я поздравихме. Сега, когато червените хлапета се сдобиха с индивидуалност, изведнъж се почувствах много по-добре. Особено когато се уверих, че индивидуалността им не се опитва да ни изяде. Поне за момента.

— Следващият е Далас — Стиви Рей посочи към хлапето зад Венера.

Като чу името си, то подаде глава иззад русата кучка и измънка нещо, което единодушно приехме за «Здрасти». Щеше да е абсолютно незабележимо като личност, ако не беше интелигентният блясък в очите и флиртаджийската усмивка, която хвърли към Стиви Рей. Хм, помислих си веднага, дали не става нещо между тях?

— Далас е роден в Хюстън, което според нас е странно и дори объркващо — добави Стиви Рей.

Момчето сви рамене.

— Какво да ви кажа, гадна история. Татко ми каза, че с мама са ме правили в Далас, но не поисках да чуя подробностите.

— Бррр, родителски секс — изкриви устни Шоуни.

— Пълна отврат! — съгласи се Ерин.

Забелязах, че коментарът на близначките предизвика лека вълна на смях у червените хлапета и висящото във въздуха между двете групи напрежение леко спадна.

— До него е Антъни. Всички го наричат Ант*.

[* Ant (англ.) — мравка — Б. пр.]

Ант помаха непохватно с ръка за поздрав. Беше повече от очевидно защо всички го наричаха Ант. Беше от онези дребни хлапета, сигурно се сещате, дето изглеждат на десет, а всъщност са на четиринайсет и се предполага, че трябва вече да са минали пубертета. После, за да ни шокира с възможно най-големия контраст, Стиви Рей насочи пръст към следващото хлапе.

— Това е Джони Бий.

Джони Бий беше висок и як. С атлетичното си тяло и самоувереното си поведение ми напомни за Хийт.

— Здравейте — каза високо той и ни заслепи с бялата си усмивка. После инспектира с поглед близначките, които вдигнаха едновременно вежди и на свой ред го инспектираха.

— Следващата е Жерарти — най-добрата художничка, която познавам. Заловила се е да декорира част от тунелите и ви казвам, че като свърши, ще изглеждат фантастично — каза Стиви Рей и се усмихна на друга блондинка, но тя, за разлика от Венера, не беше висока и не приличаше на Барби. Беше симпатична, но косата й не беше платиненоруса, а грозна като мокра вълна. Прическата й напомняше за седемдесетте. Тя кимна притеснено. Личеше си, че се срамува.