Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Не знам. — Беше толкова тихо, че го чувах как диша. — Марси няма белег като твоя. Ханк има, Чонси също имаше. Според мен това не е просто съвпадение, ангелче.

Погледът ми се плъзна към вътрешната страна на китката, към тъмната черта, която хората често вземаха за белег. Винаги съм си мислела, че родилното петно е нещо уникално. Докато не срещнах Чонси. А сега и Ханк. Имах усещането, че скритото зад белега значение е по-дълбоко от това да ме свърже биологично с рода на Чонси, и тази мисъл ме плашеше.

— С мен си в безопасност — промърмори Пач и ме погали по ръцете.

След кратко мълчание попитах:

— И сега какво ще правим?

— Ще бъдем заедно. — Въпросително изви вежди и преплете пръсти, сякаш се молеше да му провърви.

— Ние много се караме — казах.

— Но и много се сдобряваме. — Пач хвана дланта ми и избута пръстена на татко от върха на пръста си в дланта ми, после сключи пръстите ми около него. Целуна кокалчетата ми. — Щях да ти го върна по-рано, но още не бяхме приключили.

Отворих дланта си и вдигнах пръстена. От вътрешната страна беше издълбано същото сърце, но от двете му стани имаше и две имена. Нора и Джев.

— Джев? — вдигнах поглед. — Това ли е истинското ти име?

— Отдавна никой не ме е наричал така. — Прокара пръст по устната ми и ме изгледа с меките си черни очи.

В мен плисна желание — парещо и настоятелно.

Пач явно се чувстваше по същия начин, понеже затвори вратата и заключи. Угаси голямата лампа и стаята потъна в сумрак, осветявана само от лунната светлина, която проникваше през завесата. Очите ни се стрелнаха към канапето.

— Мама ще си дойде скоро — казах. — Трябва да отидем у вас.

Пач прокара ръка по наболата си брада.

— Имам си правило за това кого да водя там.

Вече започваше да ми писва от този отговор.

— Ако ме заведеш, после ще трябва да ме убиеш, така ли? — предположих, борейки се с раздразнението си. — Вляза ли, излизане няма?

Пач се взря в мен, после бръкна в джоба си, измъкна един ключ от ключодържателя си и го пъхна в предния джоб на блузата ми.

— Дойдеш ли веднъж, трябва да продължиш да идваш.

Четирийсет минути по-късно открих коя врата отключва ключът. Пач спря джипа на празния паркинг на увеселителния парк Делфик. Прекосихме паркинга, хванати за ръце, а хладният нощен вятър рошеше косата ми. Пач отвори вратичката, тя проскърца и той я задържа, за да мина.

Делфик беше съвсем различно място без гълчавата и карнавалните светлини. Тихо, призрачно, вълшебно място. Празна кутийка от сода дращеше по настилката, подмятана от ветреца. Вървях по пътеката и не откъсвах поглед от тъмния скелет на Архангела, който се извисяваше на фона на черното небе. Въздухът миришеше на дъжд. Някъде над нас се разнесе далечна гръмотевица.

На север от Архангела Пач ме поведе по тясна пътечка. Качихме се по стълбите на едно бунгало. Той отвори вратата точно когато първите дъждовни капки се посипаха от небето и затанцуваха по паважа. Вратата се затвори зад гърба ми и отвсякъде ни обгърна мрак. Паркът беше зловещо притихнал, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива. Усетих Пач зад себе си, ръцете му на кръста и тихия му шепот в ухото си:

— Делфик е построен от паднали ангели и е единственото място, до което архангелите не смеят да припарят. Тази вечер сме само ти и аз, ангелче.

Обърнах се и се потопих в топлината на тялото му. Пач вдигна брадичката ми и ме целуна. Целувката беше топла и предизвика горещи тръпки по цялото ми тяло. Косата му беше влажна от дъжда, долових и лек мирис на сапун. Устните ни се плъзгаха едни върху други, кожата ни беше влажна от дъжда, който се процеждаше от ниския покрив и ни пръскаше с хладни капки. Ръцете на Пач ме обгърнаха и ме притиснаха толкова силно към него, че ми се прииска да потъна още по-надълбоко в тялото му.

Той смукна малко дъждовна влага от долната ми устна и усетих, че се усмихва, долепил устни до моите. Отметна косата ми и ме целуна малко над ключицата. Гризна ухото ми, после зъбите му потънаха в рамото ми.

Увесих върховете на пръстите си на колана му и го придърпах към себе си.

Пач зарови лице в извивката на шията ми и ръцете му зашариха по гърба ми. Тихо изстенах.

— Обичам те — промърмори той в косата ми. — Никога досега не съм бил толкова щастлив.

— Колко трогателно — прозвуча плътен глас някъде от най-тъмния ъгъл на бараката до задната стена. — Уловете ангела.

Група много високи млади мъже, несъмнено нефилими, се показаха от тъмното, обградиха Пач и извиха ръцете му зад гърба. За мое смайване Пач им позволи да го направят, без да се съпротивлява.