Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Вие как ще стигнете дотам? — попита Ви.

— По подземните тунели.

— Има подземни тунели?

— Побързай, миличка — целуна я той по главата.

Тълпата се беше разпръснала и алеите бяха опустели. Все още чувах паникьосани викове, но ми се струваха страшно далеч. Ви се поколеба, после кимна решително:

— Само побързайте, нали?

— Под къщата на смеха има машинно отделение — обясни ми Риксън, докато се отдалечавахме бързо по противоположната пътека. — Има врата към тунелите под Делфик. Скот може и да е чувал за тунелите, но дори да се досети къде сме, няма как да ни намери. Там долу е същински лабиринт, дълъг километри. — Той ми се усмихна притеснено. — Не се тревожи, Делфик е построен от паднали ангели. Аз не съм участвал, но някои от приятелите ми помагаха. Познавам лабиринта като петте си пръста. Е, в по-голямата му част.

Колкото повече наближавахме ухилената глава на клоуна, през която се влизаше в къщата на смеха, толкова повече далечните писъци се заменяха от зловеща музика от латерна, която отекваше силно от подземията на къщата на смеха. Пристъпих през устата на клоуна и земята под краката ми се отмести. Пресегнах се да се опра на стената, но тя се завъртя под ръката ми. Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, която се процеждаше през устата на клоуна зад мен, забелязах, че се намирам във вътрешността на въртящ се барабан, който се простираше до безкрай. Цилиндърът беше боядисан на бели и червени ивици, които се сливаха в шеметно розово.

— Насам — зае се да ме направлява Риксън през тунела.

Поставях едното стъпало пред другото, плъзгах се и вървях слепешката напред. Най-накрая стъпих на твърда почва, но в същия миг от пода се изстреля струя леден въздух и аз отскочих сепнато настрани.

— Не е истински — увери ме Риксън. — Трябва да продължим да вървим. Ако Скот реши да претърси тунелите, трябва да го изпреварим вътре.

Въздухът беше застоял и влажен, миришеше на ръжда. Главата на клоуна вече беше само далечен спомен. Единствената светлина идваше от червените крушки на хлътналия таван, който се освети само колкото да успея да зърна един провесен скелет и някакъв вампир или зомби, който се надигаше от ковчега си.

— Още колко навътре? — попитах Риксън на фона на зловещите викове, воя и кикота, които се разнасяха от всички страни.

— Машинното е точно отпред. След това сме в тунелите. Скот доста кърви, но няма да умре. Пач ти е разказал за нефилимите, нали? Може обаче да припадне от загубата на кръв. Има вероятност да не успее да намери входа към тунелите, преди да припадне. Ще се върнем горе на земята след нула време. — Увереността му ми се стори малко прекомерна, твърде оптимистична.

Продължихме напред и аз изпитах зловещото усещане, че някой ни следи. Завъртях се, но мракът беше много плътен. Ако зад нас имаше някого, не можех да го видя.

— Мислиш ли, че е възможно Скот да ни е проследил? — попитах Риксън съвсем тихо.

Той спря и се обърна. Ослуша се и след малко каза уверено:

— Няма никого.

Продължихме бързо към машинното, когато изведнъж усетих нечие присъствие зад гърба си. Тилът ми настръхна и аз крадешком погледнах през рамо. Този път от мрака изникнаха очертанията на лице. Едва не извиках, но после очертанията се превърнаха в ясно и познато лице.

Татко.

Русата му коса беше разчорлена, очите му искряха, но бяха тъжни. Обичам те.

— Татко? — прошепнах. Направих предпазлива стъпка назад. Не бях забравила последния път — той беше илюзия. Лъжа.

Съжалявам, че трябваше да напусна теб и майка ти.

Със силата на волята си му наредих да изчезне. Не беше реален. Представляваше заплаха. Искаше да ми навреди. Спомних си как беше издърпал ръката ми през прозореца на онази къща и как се опита да ме пореже. Помня и как ме преследва в библиотеката.

Само че гласът му звучеше нежно и подмамващо, както първия път в къщата. Не беше резкият и строг глас, който се беше появил след това. Беше си неговият глас.

Обичам те, Нора. Обещай ми да помниш това, каквото и да се случи. Не ме интересува защо и как се появи в живота ми, важното е, че го направи. Не помня нещата, които не съм направил както трябва. Помня онова, което направих правилно. Ти даде смисъл на живота ми. Ти го направи специален.

Поклатих глава и опитах да прогоня гласа му, чудейки се защо Риксън нищо не казва — нима не виждаше татко? Можехме ли да направим нещо, за да го накараме да изчезне? Истината обаче беше, че не исках гласът му да замлъкне. Не исках да си тръгва. Исках да бъде реален. Имах нужда да ме прегърне и да ме увери, че всичко ще бъде наред. И най-вече копнеех да се върне у дома.