Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Нора, къде си? — попита той в мига, в който вдигнах. Говореше бързо и личеше, че е разстроен. — Скот избяга. Измъкна се. Цялата полиция сме вдигнали на крак да го търси, но искам ти да стоиш далеч от него. Ще дойда да те взема, докато тази работа се размине. Веднага тръгвам за къщата.

Гърлото ми се стегна и аз почти не бях в състояние да отговоря.

— Моля? Как е успял да се измъкне?

Детектив Басо се поколеба, преди да отговори.

— Огънал е пръчките на килията.

Разбира се, той е нефилим. Преди два месеца видях как Чонси смачка телефона ми в ръка. Не ми се струваше нереалистично Скот да използва цялата си сила, за да избяга от затвора.

— Не съм си вкъщи, а в увеселителния парк Делфик. — Неволно огледах тълпата за Скот, но той нямаше откъде да разбере, че съм тук. След като е избягал от затвора, вероятно е отишъл право у нас, очаквайки да ме намери там. Изпитах огромна признателност към Ви, задето ме измъкна навън тази вечер. Вероятно Скот беше в къщата в момента…

Мобилният леко се плъзна в дланта ми. Бележката. На плота. С която съобщавах на мама, че съм в Делфик.

— Мисля, че той знае къде съм — казах на детектив Басо и усетих първите тръпки на паниката. — Колко бързо можете да дойдете?

— На Делфик ли? След трийсет минути. Иди при охраната. Каквото и да се случи, не изпускай мобилния си. Ако видиш Скот, веднага ми се обади.

— На Делфик няма охрана — казах, а устата ми сякаш беше пълна с прах. Всеизвестно беше, че в парка няма охрана и това бе една от причините мама да не ме пуска там.

— Тогава се махай от там — излая той. — Върни се в Колдуотър и ела в участъка. Можеш ли да го направиш?

Да, можех. Ви щеше да ме закара. Вече вървях по посоката, в която тя изчезна, търсейки я с поглед в тълпата.

Детектив Басо въздъхна:

— Всичко ще бъде наред. Само се върни бързо тук. Ще изпратя останалите в Делфик да търсят Скот. Ще го намерим. — Но тревогата в гласа му не ме успокои.

Затворих. Скот беше на свобода. Полицията идваше насам и всичко щеше да свърши добре… стига да успеех да се махна от тук. Първо да намеря Ви. Освен това трябваше да се скрия. Ако Скот се появеше в този момент, щеше да ме открие.

Почти тичах към будките за храна, когато някой му смушка отзад. Нещо свързано със силата на удара ми подсказа, че не е най-обикновен сблъсък. Обърнах се и преди да направя пълен кръг, цялата настръхнах, понеже зърнах познато лице. Първото нещо, което забелязах, беше сребърната халка на ухото му. След това видях колко насинено е лицето му. Носът му беше счупен — изкривен и силно почервенял. Имаше огромни синини под двете очи, които бяха станали тъмновиолетови.

Преди да се усетя, Скот ме стисна за лакътя и ме помъкна по пътеката.

— Пусни ме — опитах да се освободя аз. Само че Скот беше по-силен и не отслаби хватката си.

— Разбира се, Нора, но след като ми кажеш къде е.

— Какво къде е? — попитах нападателно.

Той се засмя мрачно.

Постарах се изражението ми да остане непроницаемо, но мислите ми препускаха бясно. Ако му кажех, че пръстенът е вкъщи, щяхме да напуснем парка. Сигурно щеше да ме замъкне със себе си, а когато полицията пристигне, вече нямаше да сме тук. Не можех да се обадя на детектив Басо и да го осведомя за промяната в плановете. Не и в присъствието на Скот. Трябваше да го задържа тук, в парка.

— На гаджето на Ви ли го даде? Да не би да мислиш, че той ще те защити от мен? Знам, че не е… нормален. — В погледа на Скот е четеше същата ужасена несигурност. — Знам, че той може да прави неща, които другите хора не могат.

— Като теб ли?

Скот ме изгледа гневно.

— Той не е като мен, Нора. Не е същият. Толкова мога да ти кажа. Няма да те нараня. Трябва ми само пръстенът. Дай ми го и няма да ме видиш повече.

Лъжеше. Щеше да ме нарани. Беше достатъчно отчаян, че да избяга от затвора. На този етап вече нищо не му се струваше прекалено — той щеше да си получи пръстена обратно, каквото и да му струваше. Адреналинът пулсираше във вените ми и не бях способна да разсъждавам ясно. Само че инстинктът за самосъхранение ми подсказваше, че трябва да взема нещата в свои ръце. Трябваше да намеря начин да се откъсна от Скот. Последвах инстинкта си слепешката и казах:

— Пръстенът е у мен.

— Знам, че е у теб — нетърпеливо отбеляза той. — Но къде?

— Тук е. Нося го със себе си.

Той се замисли, после дръпна чантата ми и започна да рови.

Поклатих глава:

— Хвърлих го.

Той ми метна чантата обратно и аз я хванах и я притиснах до гърдите си.