Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Къде? — попита настойчиво.

— В една кофа близо до входа — отвърнах механично. — В женските тоалетни.

— Покажи ми.

Запътихме се надолу по пътеката и аз си наредих да запазя спокойствие достатъчно дълго, за да измисля следващия си ход. Можех ли да избягам? Не, Скот щеше да ме хване. Можех ли да се скрия в някоя дамска тоалетна? Да, но само за кратко. Скот не беше от стеснителните и за него изобщо не представляваше проблем да влезе вътре, за да получи каквото иска. Обаче мобилният ми още беше у мен. Можех да се обадя на детектив Басо от дамската тоалетна.

— Ето там — показах към една от дървените бараки. Входът на женските тоалетни беше точно пред нас, на края на една циментова пътека под наклон, а мъжката тоалетна беше отзад.

Скот стисна раменете ми и ме разтърси.

— Не ме лъжи. Ще ме убият, ако го изгубя. Ако ме лъжеш, ще… — Той се овладя, но аз знаех какво се канеше да каже: ако ме лъжеш, ще те убия .

— В тоалетната е. — Кимнах, по-скоро за да убедя себе си, отколкото да успокоя него. — Отивам да го взема. И после ще ме оставиш на мира, нали?

Вместо да ми отговори, Скот протегна ръка и ме удари в корема.

— Дай ми мобилния.

Сърцето ми се сви. Нямах друг избор, затова извадих телефона си и му го дадох. Ръката ми леко трепереше, но аз я овладях, понеже не исках той да разбере, че е развалил плана ми.

— Имаш една минута. Не върши глупости.

В тоалетната бързо се огледах. До едната стена имаше пет мивки, до отсрещната — още пет. Две колежанки стояха пред две от мивките с насапунисани ръце. На отсрещната стена имаше малко прозорче, което се оказа открехнато. Без да губя повече време, се покатерих върху последната мивка и се изправих. Прозорчето беше на нивото на очите ми и макар да нямаше мрежа, много трудно щях да се промуша. Усещах, че всички са вперили поглед към мен, но без да им обръщам внимание, се качих на рамката, покрита с птичи изпражнения и паяжини.

Натиснах отворения прозорец и той се откърти и падна отзад с трясък. Притаих дъх, опасявайки се да не би Скот да е чул, но хората навън заглушаваха шума. Прилепих корем до рамката и свих левия си крак към тялото, за да успея да го промуша през прозореца. После се изсулих цялата, като десният ми крак излезе последен. Увиснах от рамката на прозореца на пръстите си и скочих на пътеката отзад. Останах приклекнала за момент, понеже се боях, че Скот ей сега ще изникне зад сградата.

После хукнах към главната алея на парка и се слях с тълпата.

По небето се стелеше мрак, който затъмняваше бледото зарево, гаснещо на хоризонта. Бързо се запътих към изхода на парка. Виждах изхода пред себе си. Вече почти се бях измъкнала от тълпата, когато забелязах Скот да крачи пред портата. Очите му оглеждаха потока от хора, влизащи и излизащи от парка. Беше се досетил, че съм избягала през тоалетната и сега ми преграждаше единствения изход. Паркът беше ограден от висока телена ограда, увенчана с бодлива тел, така че единственият начин да излезеш беше през портата. Аз го знаех и Скот го знаеше.

Рязко се завъртях и отново се слях с тълпата, като през няколко секунди се обръщах и проверявах дали Скот не ме е забелязал.

Отправих се дълбоко във вътрешността на парка, понеже смятах, че е в мой интерес да стоя колкото може по-далече от Скот. Можех да се скрия в тъмната зала на смеха до идването на полицията, или пък да се кача на виенското колело, откъдето да виждам Скот и да го държа под око. Всичко щеше да е наред, стига да не погледне нагоре. Разбира се, ако ме забележеше, нямаше да имам друг изход — той щеше да ме чака долу. Реших да продължа да се движа, странейки от най-оживените места, и просто да чакам.

Пътеката се разклоняваше на въртележката и едното разклонение тръгваше към водните атракции, а другото — към влакчето на Архангела. Тъкмо завивах натам, когато го забелязах. Скот също ме видя. Бяхме на две успоредни алеи, разделени от катапулта. Момче и момиче тъкмо се настаняваха на столовете и за миг прекъснаха зрителния ни контакт. Възползвах се от този момент и хукнах.

Проправих си път през тълпата, но алеите бяха толкова претъпкани, че се налагаше често да спирам. Още по-лошото беше, че пътеките в тази част на парка бяха оградени от високи храсти, които принуждаваха всички да се движат в лабиринт от завои. Не се осмелявах да погледна назад, понеже знаех, че Скот е някъде наблизо. Нямаше да дръзне нищо да ми направи пред толкова много хора, нали? Тръснах глава, за да прогоня тези мисли, и вместо това се запитах накъде да поема. Бях идвала на Делфик три-четири пъти и все нощем, затова не познавах добре мястото. Ядосвах се, че на влизане не бях взела карта. Струваше ми се ирония на съдбата, че преди трийсет секунди бягах от изхода, а сега само той ми беше в главата.