Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

— Не.

— Тогава ще се видим в часа по биология.

Зачудих се дали да не му кажа, че повече няма да ме види, но не ми се искаше да престъпвам думата си два пъти за един ден.

По-късно през нощта нещо изскърца и ме събуди. Заровила лице във възглавницата, застинах неподвижно, но нащрек. Мама отсъстваше от града най-малко веднъж месечно по работа, затова бях свикнала да спя сама и от месеци не ми се бяха счували стъпки по коридора към стаята ми. Истината беше, че никога не се чувствах съвсем сама. Веднага след като татко беше застрелян в Портланд, докато купувал подарък за рождения ден на мама, в живота ми се появи странно присъствие. Все едно някой кръжеше край моя свят и ме наблюдаваше от разстояние. Отначало това призрачно присъствие ме плашеше, но понеже от него не произлезе нищо лошо, страхът ми малко по малко се уталожи. Запитах се дали няма някакво космическо послание в начина, по който се чувствам. Може би духът на татко беше наблизо. Мисълта обикновено ми носеше утеха, но не и тази вечер. Усещах присъствието като лед върху кожата си.

Извърнах глава съвсем лекичко и забелязах някаква сянка, просната напряко на пода. Обърнах се светкавично с лице към прозореца, защото прозирното лунно сияние беше единствената светлина, която можеше да очертае сянка. Само че там нямаше нищо. Притиснах възглавницата към себе си и си казах, че сигурно облак е минал пред луната. Или пък вятърът е подмятал някакъв боклук. Въпреки това изчаках няколко минути пулсът ми да се успокои.

Докато събера смелост да стана от леглото, дворът под прозореца ми отново бе притихнал и спокоен. Единственият шум беше стърженето на клоните по къщата и силното туптене на собственото ми сърце.

Тренера Макконахи стоеше до черната дъска и не спираше да дърдори за нещо, но моите мисли се рееха далеч от сложнотиите на естествените науки.

Мъчех се да формулирам причините, поради които двамата с Пач не може да продължаваме да бъдем екип, и съставях списък на гърба на стар въпросник. Канех се веднага след края на часа да запозная Тренера с аргументите си. „Неотзивчив при изпълнение на задачите“, „слаба заинтересованост към работата в екип“, ето това написах.

Но всъщност най-силно ме безпокояха нещата, които липсваха от списъка. Местоположението на родилното петно на Пач ми се струваше зловещо, наплашена бях и от случилото се на прозореца ми предишната нощ. Не подозирах категорично Пач, че ме шпионира, но не бих могла да пренебрегна съвпадението, че със сигурност бях видяла някой да наднича през прозореца на спалнята ми броени часове след срещата ми с Пач.

При мисълта, че Пач може би ме следи, бръкнах в предното отделение на раницата си, извадих от шишенцето две хапчета желязо и ги глътнах целите. Заседнаха на гърлото ми за кратко, но после си проправиха път надолу.

С крайчето на окото си забелязах извитите вежди на Пач.

Запитах се дали да не му обясня, че имам анемия и вземам желязо на хапчета няколко пъти дневно, особено когато съм под напрежение, но реших да не го правя. Анемията не беше опасно за живота заболяване… стига редовно да приемах желязо. Не бях чак такава параноичка, че да подозирам Пач в желание да ми навреди, но болестта ми се стори уязвимо място, което е по-уместно да скрия от него.

— Нора?

Тренера стоеше в предната част на стаята, разперил ръце в жест, който показваше, че той очаква едно — моя отговор. По бузите ми нагоре бавно плъзна топлина.

— Бихте ли повторили въпроса? — помолих.

Класът се изкиска.

— Кои качества те привличат у евентуален полов партньор? — попита Тренера леко раздразнено.

— Евентуален полов партньор ли?

— Хайде, нямаме цял следобед на разположение.

Чух Ви да се смее зад мен.

Гърлото ми се стегна.

— Искате да изредя качествата на…

— На евентуален полов партньор… Да, ще ни бъде от полза. Сподели.

Неволно метнах кос поглед към Пач. Той се беше облегнал преспокойно на стола си, почти прегърбен, но не съвсем, и ме оглеждаше доволно. Удостои ме с пиратската си усмивка и изрече само с устни: „Чакаме“.

Сложих ръце върху масата с надеждата да изглеждам по-овладяна, отколкото се чувствах.

— Никога досега не съм се замисляла за това.

— Ами мисли бързо.

— Бихте ли попитали първо някой друг?

Тренера посочи нетърпеливо вляво от мен:

— Ти кажи, Пач.

За разлика от мен Пач отговори уверено. Беше застанал с леко наклонено към моето тяло и броени сантиметри деляха колената ни.