Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

Пач вдигна на третото позвъняване.

— К’во става?

— Обаждам се да попитам дали може да се срещнем тази вечер — казах делово. — Сигурно си зает, но…

— Нора. — Пач произнесе името ми, все едно беше финал на някакъв анекдот. — Нали уж нямаше да ми се обадиш. За нищо на света.

Мразех се, задето си престъпвам думата. Мразех и Пач, задето ми го натякваше. Мразех и Тренера, и откачените му задачи. Отворих уста с надеждата оттам да излезе нещо умно.

— Е? Може ли да се срещнем, или не?

— Ами, оказва се, че не мога.

— Не можеш или не искаш?

— В момента играя билярд. — Долових усмивката в тона му. — Много важна партия билярд.

Съдейки по шума, който се чуваше край него, явно ми казваше истината — за билярда. Спорно беше обаче дали билярдът е по-важен от моето задание.

— Къде си? — попитах.

— В игралната зала на Бо. Не е място за теб.

— Тогава да поговорим по телефона. Приготвила съм списък с въпроси…

Той ми затвори.

Взирах се в телефона невярващо, после откъснах празен лист от тетрадката си. На първия ред написах „кретен“. На долния ред добавих: „Пуши пури. Ще умре от рак. Дано да е скоро. В отлична физическа форма е“.

Незабавно задрасках последното наблюдение, докато стана нечетливо.

Часовникът на микровълновата примигна и показа 9:05. Явно можех да избирам между две неща. Или трябваше да изфабрикувам интервюто си с Пач, или трябваше да отида в игралната зала на Бо. Първата възможност можеше и да ми се стори изкусителна, ако успеех да заглуша гласа на Тренера в главата си, който предупреждаваше, че ще провери достоверността на всички отговори. Не знаех достатъчно за Пач, за да си съчиня всичко от край до край. А втората възможност? Изобщо не ме изкушаваше.

Отлагах решението достатъчно дълго, за да се обадя на майка си. Част от уговорката ни заради нейната свързана с толкова пътуване работа беше да се държа отговорно, а не като дъщеря, която някой трябва не прекъснато да наглежда. Харесвах свободата си и не исках да давам на мама никакво основание да се хване на по-ниско платена работа наблизо, само за да ме държи под око.

На четвъртото позвъняване се включи гласовата й поща.

— Аз съм — казах, — просто се отчитам. Имам да си довърша домашното по биология, после си лягам. Обади ми се утре на обяд, ако искаш. Обичам те.

След като затворих, намерих в едно чекмедже в кухнята монета от двайсет и пет цента. Най-добре е човек да повери трудните решения на съдбата.

— Ако е ези, ще отида — осведомих профила на Джордж Вашингтон, — ако е тура, ще си остана вкъщи. Подхвърлих монетата във въздуха, натиснах я върху дланта си и се осмелих да надзърна. Сърцето ми тупна веднъж повече и аз си казах, че не съм сигурна какво означава това.

— Нещата вече не са в моите ръце — заявих.

Решена да приключа възможно най-бързо, грабнах картата от хладилника, взех си ключовете и изкарах на заден своя фиат „Спайдър“ от алеята пред къщи. Колата сигурно с била симпатична през 1979 година, само че аз не бях безумен фен нито на шоколадовокафявата боя, нито на ръждата, плъзнала безпрепятствено по задния калник, нито на напуканата бяла кожа на седалките.

Оказа се, че игралната зала на Бо е по-далеч, отколкото ми се иска — местенцето беше сгушено близо до брега на половин час път с кола. Разгърнала картата върху волана, най-сетне паркирах фиата на паркинга зад голяма сивкава сграда със светещ надпис „Игрална зала на Бо, пейнтбол на Мад Блек и билярдна зала на Оз“. Стените бяха покрити с графити, а основата им беше осеяна с фасове. По всичко личеше, че заведението ще е пълно с бъдещи студенти в Бръшляновата лига и образцови граждани. Постарах се да се настроя приповдигнато и нехайно, но коремът ми малко се стегна. Два пъти проверих дали съм заключила всички врати и се запътих вътре.

Наредих се на опашката и зачаках да мина през охраната. Докато групата пред мен плащаше, аз се шмугнах покрай тях и се запътих към лабиринта от ревящи сирени и мигащи светлини.

— Да не мислиш, че на теб ти се полага безплатно? — кресна дрезгав от цигари глас.

Завъртях се и примигнах срещу покрит с татуировки касиер.

— Не идвам да играя — отговорих. — Търся един човек.

— Ако искаш да минеш покрай мен, ще си платиш — изръмжа мъжът. — Положи ръце върху плота, на който с тиксо беше залепен ценоразпис — дължах петнайсет долара, само в брой.

Нямах толкова пари в брой. А дори да имах, нямаше да ги похарча за неколкоминутен разпит на Пач относно личния му живот. Усетих прилив на гняв заради разместването в клас и заради това, че изобщо се наложи да дойда на това място. Трябваше само да намеря Пач, после щяхме да поговорим навън. Нямаше да допусна да бия толкова път и да си тръгна с празни ръце.