Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

Придружи думите с намигване и аз бях почти сигурна, че ми се подиграва.

— Какво правиш през свободното си време? — попитах.

— Нямам свободно време.

— Допускам, че ще ни поставят оценки, така че ще бъдеш ли така любезен?

Той се облегна и сключи ръце на тила си.

— Любезен за какво?

Бях почти сигурна, че зад думите му се крие злонамерен намек, затова се помъчих да сменя темата.

— През свободното време… — замислено изрече той.

— Снимам.

Написах на листа си „фотография“.

— Не бях свършил — отбеляза той. — Имам цяла колекция за една авторка от „иЗайн“, която си въобразява, че е правилно да се консумира биохрана, която тайно пише стихове и която потръпва от ужас при мисълта, че може да се наложи да избира между Станфорд, Йейл и… кой беше онзи големият с „Х“?

Облещих се насреща му, смаяна как улучи право в целта. Останах с впечатлението, че не е случайно попадение. Той знаеше. Исках да разбера откъде — и то веднага.

— Само че няма да отидеш в нито един от тях.

— Няма ли? — попитах, без да се замислям.

Той закачи като с кука седалката на стола ми и ме дръпна към себе си. Поколебах се дали да се дръпна и да издам страха си, или да не предприемам нищо и да се престоря на отегчена. Избрах второто.

— Макар че копнееш да учиш и на трите места, мислено ги презираш, понеже са адски банално постижение. Обичаш да съдиш критично и това е третият ти голям недостатък.

— А кой е вторият? — попитах с тиха ярост. Кой беше този тип? Да не би всичко да беше някаква неприятна шега?

— Не умееш да се доверяваш. Не, вземам си думите назад. Доверяваш се, но не на когото трябва.

— А първият ми недостатък? — настоях да узная.

— Държиш живота на къса каишка.

— Какво ще рече това?

— Страхуваш се от онова, което не можеш да контролираш.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха, а температурата в стаята сякаш падна под нулата. В друг случай веднага бих отишла при Тренера и бих поискала да ме сложи да седна другаде. Обаче не исках Пач да си въобразява, че може да ме сплашва и притиска. Изпитвах ирационална нужда да се защитя и веднага реших, че няма да отстъпя, преди и той да отстъпи.

— Гола ли спиш? — попита той.

За малко да хлъцна, но се овладях.

— Ти си последният човек, на когото бих казала.

— Ходила ли си на психоаналитик?

— Не — излъгах. — Истината беше, че ходех на консултации при училищния психолог д-р Хендриксън. Не беше по мой избор и не ми се обсъждаше.

— Вършила ли си нещо незаконно?

— Не. — Карането с превишена скорост от време на време не се броеше. Не и пред него. — Защо не ми зададеш нормален въпрос? Например… каква музика обичам?

— Няма да питам неща, които мога да отгатна.

— Не знаеш каква музика слушам.

— Барокова. При теб всичко е въпрос на ред, на контрол. Бас ловя, че свириш… на виолончело? — Каза го така, сякаш измъкна въпроса от въздуха.

— Грешиш. — Поредната лъжа, само че от тази по кожата ме полази ледена тръпка. Кой беше той всъщност? След като знаеше, че свиря на чело, какво ли още знаеше?

— Какво е това? — потупа Пач с химикалката си от вътрешната страна на китката ми. Дръпнах се инстинктивно.

— Родилно петно.

— Прилича ми на белег. Склонна ли си към самоубийство, Нора? — Очите му се взряха в моите и аз усетих смеха му. — Родителите ти заедно ли са, или са разведени?

— Живея с мама.

— А къде е тате?

— Татко почина миналата година.

— Как умря?

Трепнах.

— Убиха го. Това е лично, ако нямаш нищо против.

Миг мълчание и острият поглед на Пач сякаш малко поомекна.

— Сигурно ти е тежко. — Звучеше искрен.

Звънецът удари, Пач стана и се запъти към вратата.

— Чакай! — провикнах се подире му. — Ей, ако обичаш! — Беше почти на вратата. — Пач! Аз нищо не научих за теб.

Той се обърна и се приближи до мен. Хвана ръката ми и надраска нещо, преди да успея да се дръпна.

Погледнах надолу към седемте цифри с червено мастило на дланта си и ги стиснах в юмрук. Искаше ми се да му кажа хич да не се надява, че телефонът му ще звъни тази вечер. Искаше ми се да му кажа, че той е виновен, задето през цялото време само той беше питал. Много неща ми се искаше да направя, но само стоях безмълвна, сякаш не умеех да си отварям устата.

— Довечера съм заета — успях да проговоря най-накрая.

— И аз — ухили се той и си тръгна.

Стърчах като закована на мястото си и се опитвах да смеля случилото се. Нарочно ли изхаби цялото време да разпитва мен? За да се проваля? Да не си въобразяваше, че една сияйна усмивка ще оправи работата? Да, казах си, точно това си въобразява.