Робин Хоб: Вълшебният кораб

Ганкис сведе глава.

— Той го казва това, сър, не аз — повторно натърти той, зарови ръце в колана на захабените си панталони и почти неохотно додаде: — Този човек е малко размътен в главата. Дарява в храма на Са по една седма от всичко, което заработи. Най-големите си деца също е обрекъл на служба при него. Подобен човек не мисли като нас, сър.

— Ти пък кога ли мислиш, Ганкис — подметна капитанът. Светлите му очи се загледаха към крайбрежието. Отразеният от вълните блясък го накара да примижи. — Върви да се разходиш сред треволяците. И ми донеси всичко, което намериш.

— Тъй вярно.

По-възрастният пират се отдалечи. Пътьом той хвърли един печален поглед към младия капитан, но протестът му се ограничи с тази постъпка: той ловко се насочи нагоре по брега и навлезе сред платото. Там мъжът започна да обхожда методично, вперил поглед пред себе си. Методът му даде успех почти веднага: Ганкис се затича напред и повдигна находката си — нещо, което блесна в светлината на утрото. Сбръчканото лице също сияеше.

— Сър, само да видите какво открих!

— Ако ми го донесеш, може и да видя — раздразнено отбеляза Кенит.

Ганкис забърза обратно като призовано куче. Кафеникавите му очи продължаваха да блестят по нетипичен за годините му начин. Стиснал намереното с две ръце, той умело скочи обратно на плажа. Песъчинките възмутено се разбягаха под ударите на обущата му.

Загледаният в него Кенит се навъси за момент. Старият моряк обичаше да се прекланя пред своя капитан, ала освен това изпитваше типичното за всички пирати нежелание за споделяне на намереното. В действителност Кенит не бе очаквал Ганкис да му предаде откритото; бе възнамерявал просто да го претърси преди връщането на борда. Затова начинът, по който Ганкис търчеше насреща му, ухилен като влюбен селски идиот, определено пораждаше смущение.

Самият Кенит запазваше ироничната си усмивка: както винаги, лицето му не издаваше нищо от мислите. Тази способност бе придобита с усилени тренировки, отдавна доказали ползата си, и придаваше на капитана привидната апатичност на дебнеща котка. Разбира се, високият ръст му позволяваше да гледа с превъзходство към останалите и в чисто физическо отношение, но не това беше най-важното. Неизменното веселие целеше да внуши на следовниците му, че те с нищо не са способни да изненадат своя капитан, способен да предвижда не само действията, а и мислите им. Екипаж с подобни настроения никога нямаше да прояви склонност към бунт. А дори и такава склонност все пак да се зародеше, никой не би се осмелил да направи първата крачка.

Затова той не помръдна от мястото си и остави Ганкис да дотича. И не само това: Кенит умишлено не посегна веднага, а позволи на другия да подържи находката си протегната под присмехулния взор.

Капитанът трябваше да прояви целия си самоконтрол, за да не я грабне от ръцете му още в първия миг — никога през живота си не бе съзирал подобна дрънкулка. Тя представляваше стъклено кълбо, изработено с впечатляващо умение. Никакви драскотини или пукнатини не нарушаваха повърхността ѝ. Самото стъкло се отличаваше с лек син оттенък, който не затрудняваше погледа. Три дребни фигурки с пъстри дрехи и лица стояха прикрепени към малка сцена. Умението на неизвестния творец ги бе съединило — когато Ганкис раздвижи кълбото, фигурките се раздвижиха. Първата започна да се върти на връхчетата на пръстите си, втората започна да се премята над лост. Третата кимаше периодично, в такт с движенията им. Изглеждаше, че трите миниатюри танцуват на някаква осезаема само за тях музика.

Кенит позволи повторна демонстрация, а после, мълчаливо, протегна дългопръста ръка. Плавният му жест получи находката.

Маската на ирония не трепна върху лицето на капитана: нито когато той повдигна кълбото към светлината, нито когато фигурките се раздвижиха в отговор на собствения му жест. Находката стоеше прекалено дребна върху дланта му.

— Детска играчка — пренебрежително определи той.

— Играчка за изключително богат принц — осмели се да вметне Ганкис. — Прекалено е крехко, за да бъде поверено на дете, сър. Едно изпускане и…

— А въпреки това кълбото е преживяло бурните вълни и полета си към брега — с отмерено добродушие изтъкна Кенит.

— Това е така, сър, наистина, само че нали става дума за Плажа на съкровищата. Почти всичко, което водите изплюят тук, е цяло. Поне така съм чувал. Туй било част от магията на това място.

— Магия. — Кенит си позволи да се усмихне още по-широко. Кълбото с фигурките изчезна в дълбокия джоб на тъмносинята му куртка. — Значи вярваш, че магията обсипва брега с подобни дрънкулки?