Робин Хоб: Вълшебният кораб

— Аз се вслушвам в думите ти, Молкин! Присъединявам се към теб!

Тя се отправи нагоре, към все още виещия се над тях предводител.

Една по една и останалите змии се освободиха от тинестото дъно и парчетата стара кожа. Всички те, включително и Сесурея, се надигнаха от дълбините и започнаха да кръжат сред топлата вода, точно под тавана на Обилието: тяхната плетеница танцуваше. Предстоеше им да се отправят на север, обратно към водите, съдържащи техния произход.

Време, което почти никой от тях не си спомняше.

И Кенит, и ботушите му не обръщаха внимание на вълните, разливащи се по пясъка. Мъжът не отделяше поглед от ивицата водорасли, черупки и отломки, която обозначаваше достъпа на водата. Отливът тъкмо започваше; все по-ниско и по-далече достигаше умолителният позив на водите. Това предоставяше възможност на черния пясък да се протегне напред и да разкрие шистите, до този момент задушавани от вълните.

От другата страна на острова се намираше двумачтовият кораб на Кенит, пуснал котва в Залива на заблудата. Мариета бе навлязла в него рано сутринта, по времето, когато прилежащите му вихри тъкмо прогонваха и последните остатъци от бурята. Тогава отливът все още не бе настъпил; хищните скали на небезизвестния залив бяха покрити с течна зеленина. Сред тези канари лодката си бе проправила път, за да отнесе капитана и Ганкис до тясната извита ивица черен пясък — бряг, който и при най-малката буря бързаше да се скрие под водата. Над него, по-храбри, се издигаха шистови склонове и вечнозелена растителност, макар и превита от ветровете.

Дори непоклатимите Кенитови нерви не можеха да се отърсят от впечатлението за навлизане в нечия полуотворена паст.

Младият Опал бе останал с лодката, за да предотврати проявата на някой от онези необичайни инциденти, които винаги връхлитаха оставените без надзор съдове. За голямо неудоволствие на юнгата Кенит бе взел Ганкис със себе си, с което принуждаваше младока да остане сам. Преди отдалечаването си капитанът бе зърнал момчето да седи на ръба ѝ и да редува наплашени погледи към гората с плахи озъртания към закотвената по-далече в залива Мариета . Котвената верига бе видимо обтегната: корпусът копнееше да последва изстрелващото се в открити води течение.

Легендарни бяха опасностите, свързани с посещаването на този остров. И не ставаше дума за репутацията му на място, сипещо странни инциденти върху посещаващите кораби и екипажите им. Ставаше дума за това, че цялото място бе пропито с необичайната магия на Чуждите. Кенит бе усетил въпросната магия още при стъпването си на брега. Усещането продължаваше да се проявява и по цялото протежение на пътеката, отвеждаща към Плажа на съкровищата.

Въпросната пътека съумяваше да прояви и още една чудатост: никакви откъснати листа или нагли растения не нарушаваха целостта ѝ. Това правеше още по-силно впечатление при вглеждане в обградилата я папрат. От околните дървета все още се процеждаха капки — бисери от отминалата буря. Въздухът бе прохладен, живителен. Ярки цветя, обградили пътеката, противопоставяха височината си на околната мрачина; почти всички те доближаваха човешки бой. Това им даваше оправдателно основание да изпълват околността с омайния си аромат. Може би те се опитваха да призоват посетителите сред себе си и да ги подканят към разходка?

Оранжевият мъх, покрил дънерите, не изглеждаше толкова привлекателен. Неговият цвят напомняше на Кенит за паразитен глад. Само че капитанът не получи възможност да разсъждава дълго над тези си асоциации: голяма паяжина, разгърната насред пътеката, покрита със сребърни капки, принуди него и спътника му да се приведат. Паякът, заел позиция сред нишките ѝ, си позволи да открадне мислите му с вида си, защото се отличаваше със същия неприятен оранжев оттенък и притежаваше големината на бебешки юмрук. Зелена дървесна жаба бе смогнала да се оплете и в момента се мяташе, но арахнидът не ѝ обръщаше внимание.

Докато на свой ред минаваше под паяжината, Ганкис изсумтя отвратено.

Тази пътека разсичаше земите на Чуждите. Една стъпка встрани бе достатъчна да отведе дръзновения сред тях — ако въпросният действително бе тъй дързък, та да напусне отредената за човеци пътека и да навлезе в леса. Според легендите в древни времена тук бяха идвали герои, умишлено напускали пътя, за да подирят селищата на Чуждите, мъдростта на пещерната им богиня или чудати дарове — даряващи невидимост наметала и всесечащи мечове. Дръзнали да дойдат тук бардове се бяха завръщали с гласове, способни да отнемат слуха с мощта си и да запленят слушателя с умението си. Всички знаеха историята за Кейвън Гарванокоси, гостувал на Чуждите в продължение на столетие и половина, а въпреки това се завърнал с непроменен лик, позлатена коса, пламтящи като въглени очи и песни, чиито стихове загатвали за бъдещето.