Робин Хоб: Вълшебният кораб

Кенит изсумтя. Нямаше човек, който да не е чувал за тези истории, пък в същото време никой не бе чувал за съвременници, повторили някое от въпросните постижения. Може би предприелите това предпочитаха да пазят мълчание. А може би никой от тях не бе успял да се завърне. Виж това, второто, му се струваше по-вероятно.

Пиратът нямаше намерение да задържа мислите си на подобни теми, както и не възнамеряваше да се отделя от пътеката. Той бе пристигнал на Острова на Чуждите, за да я извърви цялата.

Всички знаеха какво се крие в края ѝ.

Чакълестата пътека продължаваше да се вие сред хълмовете, докато не изведе пътниците върху тревисто плато, отвъд което започваше плаж. Това бе отсрещният бряг на островчето. Легендите предупреждаваха, че всеки кораб, спуснал котва тук, ще има небитието за свое следващо пристанище. Кенит не бе чувал за съдове, осмелили се да изпробват тези слухове. Евентуални храбреци най-вероятно бяха отнесли храбростта си на дъното.

Небето бе отпочинало добре след снощната буря — нищо друго не можеше да му придаде подобен ясен цвят. Под него каменистият плаж се извиваше в ленива дъга, разсечена от поток, който се губеше сред нататъшните треви в единия си край, а другия насочваше към морето, за да се слее със солеността му. В далечината се издигаха по-тъмни скали — те обгръщаха отсрещния край на плажа. Компания им правеше израстваща край острова скала, приютила собствен малък плаж. Празнината между остров и крайбрежна скала бе защипала отрязък небе и неуморни води.

— Доста силен вятър вилня през нощта, сър. Не даваше мира на вълните. Говори се, че Плажът на съкровищата е най-добре да бъде прекосяван край тревистите дюни… ей там. Хората казват, че при по-силни бури вълните изхвърляли там разни неща. Чупливи неща. Върху скалите те биха се пръснали на късчета, но сред треволяка се запазват.

Ганкис говореше задъхано, затруднен да следва бързата крачка на спътника си.

— Един мой чичо, съпруг на леля ми, казваше, че познавал човек, който точно на това място открил малка дървена кутийка, лъскава и украсена с цветя. Вътре имало стъклена статуетка на жена с пеперудени криле. Ама стъклото не било прозрачно; в него танцували цветове. — Ганкис замълча и погледна изкосо своя предводител. — Искате ли да знаете какво казал за тази находка Чуждият? — плахо попита той.

Кенит поспря, за да срита с върха на ботуша си мокрия пясък. Златен проблясък възнагради постъпката му. Пиратът се приведе небрежно и изтегли златна верига, оказала се прикрепена към медальон.

Мъжът обърса находката в ленения си панталон и я отвори. Капачето се отмести с леко щракване. Солената вода бе смогнала да се просмуче в ръбовете, но не и да достигне вътрешността. Портретът на млада жена му се усмихваше непокътнат, с весел и едновременно укорителен поглед. Кенит изсумтя и прибра медальона в джоба на везаната си жилетка.

— Капитане, знаете, че те няма да ви позволят да го задържите. Никой няма право да задържи за себе си неща от Плажа на съкровищата — плахо изтъкна Ганкис.

— Нима? — осведоми се Кенит. Той вложи известно веселие в гласа си, което успя да обърка спътника му. Тъй като не можеше да определи дали става дума за подигравка, или заплаха, Ганкис незабележимо се поотдръпна, за да отдалечи лицето си от обсега на юмрука на другия пират.

— Така се говори, сър — колебливо продължи Ганкис. — Никой няма право да отнесе намереното. Приятелят на чичо ми не го е сторил, за това зная със сигурност. Чуждият разгледал находката, предсказал му бъдещето по нея, а после го отвел до някакви скали, най-вероятно онези. — Той повдигна ръка към далечния каменист склон. — Там имало хиляди малки дупки… Така де… Как се казваха…

— Ниши — с почти занесен глас подсказа Кенит. — Ниши, Ганкис. Ти също щеше да ги наричаш така, ако можеше да използваш родния си език.

— Да, сър. Ниши. И във всяка от тях имало съкровище. Без онези, които били празни. Чуждият му позволил да ги разгледа. Там имало неща, каквито човек не може да си представи. Чаши от най-фин порцелан с всичките там цветчета, златни бокали за вино със скъпоценни камъни, украсени дървени играчки… какво ли още не. Та приятелят на чичо ми намерил подходяща ниша и поставил пеперудата в нея. Разправяше, че в онзи момент се почувствал като човек, който възстановява част от света. Негови думи били това, капитане. Подир това напуснал острова и се прибрал.

Кенит прочисти гърло. Този звук смогна да изрази презрение, за което повечето хора биха се нуждаели от цяла редица ругатни.