Ейдриън Чайковски - Поглед в мрака

Широкоплещестият сарнианец чакаше отговора му.

— Хайде, майстор Трудан, какво мислиш? — Поне той беше зарязал титлата „войнемайстор“. Всички други, уви, продължаваха да го наричат така, сякаш напук.

— Не знам дали мога да си го представя — каза накрая Стенуолд. — Нов град в Равнините.

— Аз пък не е нужно да си го представям — заяви едрият мравкороден. — Защото с очите си видях как му копаят основите. Всички оцелели от хората на Салма и още цял куп ентусиасти от чуждестранния квартал на Сарн. Копаят като луди, казвам ти. Искат да си построят свободен град. Град на всички раси. — Балкус поклати изумено глава. — Не бях чувал за такова нещо, ама е факт. Той накара сарнианците да обещаят и се погрижи обещанието им да стигне до всички. — Ръцете му стиснаха лекичко раменете на дребната мухородна жена, която стоеше до него, облегнала глава на корема му.

— И кой ще го управлява? — поинтересува се Стенуолд.

— О, това със сигурност ще ти хареса. Имат си нещо като съвет, чиито членове се избират пряко от всички граждани, точно като при вас. Един дедик, Сфайот му е името, та той сега е говорител… е, викат му стюард или нещо такова. Нейният стюард е. Сещаш се, на шареното момиче.

Стенуолд кимна. Самият той никога не се беше срещал лично със Скръб в окови, любимата на Салма.

— Тя как го приема?

— Не се вижда с никого — отвърна тъжно Балкус. — С никого, освен със съветниците си. Хората там много я обичат, повече, отколкото сарнианците обичаха царицата си дори. Казват, че правят всичко заради нея… и заради него. Той беше добър човек.

— Да, такъв беше.

— Ще нарекат новия град Принцеп Салмае.

Стенуолд помълча, докато се разнесе буцата в гърлото му.

— Изненадан съм, че не си останал там. Звучи забележително, както го описваш.

— О, ще се върна — каза без колебание Балкус. — Дойдох да взема Спера, после и двамата отиваме там. Надявам се, че сега, след войната, ще мога да живея близо до Сарн, без те да ме погнат или мен да ме сграбчи носталгията. Никога няма да съм пак истински сарнианец, а и… — „А и Спера никога не би стъпила отново в Сарн.“ Не беше нужно да го казва, подразбираше се. — Ама си помислих, че преди да се върна там, може да ида с Паропс и да видя как ще изтласкат осородните от Тарк. Таркианците знаят, че в близко бъдеще никой няма да дойде и да им опожари повторно града. — Балкус се ухили изведнъж. — Някои казват, че Паропс щял да им стане цар, ама това са глупости. Той си е командир, нито повече, нито по-малко.

Въздушният кораб, който Стенуолд следеше с поглед от известно време, вече се спускаше бавно към летището. Възможностите бяха две… различил по-ясно силуета му, Стенуолд разбра кой от двата дирижабъла е пристигнал пръв — „Скокливата мома“, собственост на надеждния и винаги готов да помогне авиатор Йонс Аланмост. Йонс беше заминал да изпълни една последна поръчка на Стенуолд, преди да отпраши, по собствените му думи, към Федерацията, за да си търси късмета. Летищните механици се втурнаха да привържат въжетата на „Момата“ и Стенуолд тръгна към кораба.

Йонс вече се спускаше по въже от палубата, ала пасажерът, когото Стенуолд очакваше със свито сърце, просто скочи на парапета, пристъпи напред, разпери криле и кацна тромаво на земята.

Стенуолд понечи да каже нещо, но не намери нужните думи.

Затова просто тръгна към нея, изтръпнал от изражението, което изопваше лицето й и казваше всичко. Челядинка Трудан в униформа на минаски боец, с меч на кръста, който носеше така естествено, че в първия момент Стенуолд дори не го забеляза. Лицето й обаче не беше лице на триумфиращ боец, а на вдовица.

Разбрала го бе още в Мина, в онзи ужасен миг. По-късно щеше да разкаже на Стенуолд как накарала Аланмост да я закара с „Момата“ до Тарн, как някаква молецородна излетяла да ги пресрещне и неохотно й съобщила онова, което Че вече знаела в сърцето си — че Ахеос провиждащият, пионката на Даракион, е мъртъв. Тя плакала, молила ги, докато не ги ядосала толкова, че те запънали стрели в лъковете си и заплашили да я убият, а Аланмост я завлякъл насила обратно в кораба. Дори не й позволили да види тялото му.

Сега, на летището, Че изведнъж му се стори толкова променена, толкова сурова, че Стенуолд се закова на място. Гледаше я и не знаеше как да постъпи. А после тя го зърна и отново заприлича на старата Че, на неговото момиченце. Видя го и се хвърли в прегръдките му.

— Чичо Стен!

„Жива си. Чук и клещи, поне ти си жива и здрава.“ Продължи да я притиска към гърдите си, докато тя не се размърда, останала без въздух.