Тахере Мафи - Разнищи ме

— Но… нали каза, че искаш да сме п-приятели…

— Да — отговаря той и преглъща. — Така е. Искам. Искам да съм ти приятел. — Той кимва и усещам лекото раздвижване на въздуха помежду ни. — Искам да съм приятелят, в когото се влюбваш безнадеждно. Онзи, когото взимаш в обятията си и в леглото си, и в тайния свят, който криеш в главата си. Такъв приятел искам да съм ти. — Казва той. — Приятел, който ще запомня думите ти, но и формата на устните ти, докато ги изговаряш. Искам да опозная всяка извивка, всяка луничка, всеки трепет на тялото ти, Джулиет…

— Не — прошепвам. — Недей… недей да г-говориш така…

Не знам какво ще правя… ако продължава да говори, не знам, не знам какво ще правя и си нямам вяра.

— Искам да знам къде да те докосвам — продължава той. — Искам да знам как да те докосвам. Искам да знам как да те убедя да ми посветиш усмивка, предвидена само за мен. — Усещам как гърдите му се повдигат и спадат, повдигат и спадат, повдигат и спадат. — Да. — Казва той. — Искам да съм ти приятел. Искам да съм най-добрият ти приятел в целия свят.

Не мога да разсъждавам.

Не мога да дишам.

— Искам толкова много неща — прошепва той. — Искам съзнанието ти. Силата ти. Искам да съм достоен за вниманието ти. — Пръстите му обхождат ръба на потника ми и той казва: — Искам да вдигна това. — Подръпва ластика на долнището ми и казва: — Искам да сваля това. — Докосва с връхчетата на пръстите си двете страни на тялото ми и казва: — Искам да запаля кожата ти. Искам да усетя как сърцето ти препуска до моето и искам да знам, че препуска заради мен, защото ме желаеш. Защото за нищо — прошепва той, — нищо на света не искаш да спирам. Искам всяка твоя секунда. Всеки сантиметър от теб. Искам всичко.

Умирам, свличам се мъртва на пода.

— Джулиет.

Не разбирам как така още го чувам да говори, при положение че съм мъртва, вече съм мъртва, издъхнала съм милион пъти.

Той преглъща силно, гърдите му бушуват, думите му са бездиханен, треперлив шепот, когато казва:

— Толкова… толкова отчаяно съм влюбен в теб…

Вкоренена съм в земята, въртя се намясто, вие ми се свят и усещам шемета в кръвта и костите си, и дишам, сякаш съм първото човешко същество, научило се да лети, сякаш поемам кислород, какъвто има само високо в облаците, и колкото и да се мъча, не мога да възпра тялото си да откликва на близостта му, на думите му, на копнежа в гласа му.

Той докосва бузата ми.

Плахо, безкрайно плахо, като че ли не е сигурен дали съм истинска, сякаш се бои, че доближи ли се прекалено, и о! гледай, няма я, изчезнала е. 4 пръста се плъзват по едната страна на лицето ми, бавно, така бавно, после се пъхват в косата ми и остават на онова междинно място точно над врата ми. Палецът му милва едната ми скула.

Впил е поглед в мен, търси в очите ми помощ, насока, някакъв знак на възражение, сякаш е напълно убеден, че всеки момент ще се разкрещя или ще заплача, или ще избягам, но аз не правя нищо подобно. Не мисля, че щях да съм способна, дори да исках, защото не искам. Искам да остана тук. Точно тук. Искам този момент да ме парализира.

Той се приближава само със сантиметър. Свободната му ръка обхваща другата страна на лицето ми.

Държи ме така, сякаш съм от пера.

Държи лицето ми и гледа собствените си ръце, сякаш не може да повярва, че е уловил птица, която винаги досега му е бягала. Ръцете му треперят, съвсем мъничко, достатъчно, че да усетя лекия им трепет с кожата си. Няма го вече момчето с пистолетите и позорните тайни. Тези ръце никога не са пипвали оръжие. Тези ръце никога не са имали досег със смъртта. Тези ръце са съвършени и добри, и нежни.

Привежда се напред така внимателно. Дишаме и не дишаме, и две сърца туптят помежду ни, и той е толкова близо, толкова близо, и вече не чувствам краката си. Не чувствам пръстите си, нито студа, нито празнотата на стаята, защото чувствам единствено него, навсякъде, изпълва всичко и шепне:

— Моля те.

И казва:

— Моля те, не ме прострелвай този път.

И ме целува.

Устните му са по-меки от всичко, което някога съм докосвала, меки като първи сняг, като захарен памук, разтапят ме и се понасям безтегловно по течението. Целувката му е нежна, така непринудено нежна.

Но в следващия момент се променя.

— О, боже…

Целува ме отново, този път по-силно, жадно, сякаш на всяка цена трябва да ме има, сякаш умира да изпита допира на устните ми върху своите. Вкусът му ме влудява; горещ и страстен, и ментов, и искам още. Тъкмо започвам да го придърпвам към себе си, да го притеглям, когато той се откъсва от тялото ми.