Тахере Мафи - Разнищи ме

Но.

От друга страна, започвам да осъзнавам, че отдалечеността ми от него ме принуждава да се уповавам на самата себе си. Да си позволявам да изпитвам страх и сама да се преборвам с него. Наложи ми се да тренирам без него, да се бия без него, да се изправя без него лице в лице с Уорнър и Андерсън, както и срещу хаоса в съзнанието си. И вече се чувствам различна. Чувствам се по-силна, откакто се отделих от него.

И нямам представа какво значи това.

Но се уверявам в едно: безразсъдно е да разчитам на друг човек, на нечия дума за това коя съм и в какво мога да се превърна някой ден. Мога да го обичам, но не и да търся опората му. Няма как да съм самостоятелна, ако постоянно се нуждая от нечия подкрепа.

В съзнанието ми цари суматоха. Всеки божи ден се чувствам объркана, несигурна, тревожа се, че ще допусна поредната грешка, че ще загубя контрол, че ще загубя себе си. Но ще трябва да го преодолея. Защото до края на дните си винаги, винаги ще бъда по-силна от всички край мен.

Поне никога повече няма да имам от какво да се боя.

— Добре ли си? — пита ме Адам, най-накрая разсейвайки тишината помежду ни.

Щом вдигам поглед, откривам очите му угрижени, дълбаещи в мен.

— Да — казвам му. — Да. Добре съм. — Усмихвам му се сдържано, но ми е толкова странно да съм така близо до него, а да не мога да го докосвам.

Адам кимва. Поколебава се.

— Напрегната нощ беше — казва.

— А утре ще е напрегнат ден — прошепвам аз.

— Да — отвръща тихо той, продължавайки да ме гледа, сякаш се мъчи да открие нещо, сякаш търси отговор на незададен въпрос, и се чудя дали вече не вижда нещо различно в очите ми. Усмихва ми се кротко. — Май е най-добре да вървя. — Казва и кимва към Джеймс, сгушен в ръцете му.

Аз също кимвам, без да знам какво друго да сторя. Какво да кажа.

Има толкова несигурни неща.

— Ще се справим — казва Адам, отвръщайки на неизречените ми мисли. — С всичко. Ще видиш. И Кенджи ще е добре. — Той докосва рамото ми, позволява на пръстите си да се спуснат надолу по ръката ми, спирайки ги, преди да са достигнали голата ми китка.

Затварям очи, за да се насладя на момента.

Тогава пръстите му докосват кожата ми и очите ми се отварят, сърцето затуптява лудо в гърдите ми.

Той ме гледа така, сякаш би направил много повече от това да докосне ръката ми, ако не държеше Джеймс в обятията си.

— Адам…

— Ще намеря начин — казва той. — Ще намеря начин да оправя нещата. Обещавам. Просто ми е нужно малко време.

Страх ме е да проговоря. Страх ме е от собствените ми думи, от собствените ми действия, страх ме е от надеждата, набъбваща в душата ми.

— Лека нощ — прошепва той.

— Лека нощ — отвръщам му.

Започвам да възприемам надеждата като опасно, ужасяващо нещо.

Толкова съм уморена, когато влизам в стаята си, че почти в безсъзнание се преобличам в потника и долнището от пижама, с които спя. Подарък са ми от Сара. Посъветва ме да не си лягам с униформата; със Соня смятат, че е важно кожата ми да има достъп до свеж въздух от време на време.

Тъкмо се каня да вляза под завивките, когато на вратата ми се почуква тихо.

Адам

е първата ми мисъл.

Но тогава отварям вратата. И бързо я затварям.

Сигурно сънувам.

— Джулиет?

О. Боже.

— Какво правиш тук? — Изкрещявам шепнешком през затворената врата.

— Трябва да говоря с теб.

— Точно сега ли? Трябва да говориш с мен точно сега?

— Да. Важно е — отговаря Уорнър. — Чух Кент да ти казва, че близначките ще са в медицинското крило довечера, и реших, че ни се отваря възможност да поговорим насаме.

— Подслушвал си разговора ни с Адам? — В сърцето ми започва да се надига паника, тревожа се, че може да е чул твърде много.

— Изобщо не ме интересуват разговорите ви с Кент — казва той с внезапно изстинал, безизразен глас. — Тръгнах си веднага щом разбрах, че ще си сама тази нощ.

— О — отдъхвам си аз. — Как въобще успя да се добереш дотук, без да те спрат стражите?

— Ако отвориш вратата, ще ти обясня.

Не помръдвам.

— Моля те, скъпа, няма да ти направя нищо. Би трябвало да си го разбрала досега.

— Давам ти пет минути. После трябва да си лягам, ясно? Грохнала съм.

— Добре — съгласява се той. — Пет минути.

Поемам си дълбока глътка въздух. Открехвам вратата. Надниквам.

Той се усмихва. Като че ли изобщо не му е съвестно.

Поклащам глава.

Уорнър се промъква покрай мен и директно сяда на леглото ми.

Затварям вратата, отивам в срещуположния ъгъл на стаята и сядам на леглото на Соня, внезапно осъзнавайки в какво съм облечена и колко гола се чувствам. Скръствам ръце върху финия памук, прилепнал по гърдите ми — макар и да знам, че едва ли ме вижда, — и опитвам да не обръщам внимание на хладината в стаята. Все забравям колко добре униформата ми регулира телесната ми температура на толкова метри под земята.