Тахере Мафи - Възпламени ме

Затова изчакваме, докато приятелите ни се качват в асансьора и потеглят към горния етаж. Джеймс продължава да маха дори когато вратите се затварят.

Сърцето ми спира за миг.

Кенджи го целува за довиждане. Лепва му сочна, шумна целувка по главата.

— Ще ме прикриваш, нали? — пита го той. — Ако някой влезе тук, да го спукаш от ритници.

— Добре — съгласява се Джеймс. Смее се, за да не му личи, че плаче.

— Сериозно говоря — казва Кенджи. — Направо му смачкай фасона. Изтърви си нервите. — Той прави странни бойни движения с ръцете си. — Абе направо откачи. — Продължава. — Развилней се едно хубаво…

— Никой няма да влезе тук, Джеймс — казвам на малкия, стрелвайки кръвнишки поглед към Кенджи. — Няма да има нужда да се отбраняваш. Тук ще си в пълна безопасност. А после ние ще се върнем.

— Наистина ли? — пита той и обръща очи към мен. — Всичките ли?

Умно хлапе.

— Да — излъгвам го аз. — Ще се върнем до един.

— Добре — проронва той. Прехапва треперещата си долна устна. — Успех.

— Няма нужда от сълзи — казва му Кенджи, поемайки го в дивашка прегръдка. — Съвсем скоро ще се върнем.

Джеймс кимва.

Кенджи го пуска.

После излизаме през вратата, намираща се в стената с пистолетите.

Първата част, струва ми се, ще е най-трудна. Трябва да стигнем до пристанището пеша, защото е рисковано да открадваме танк. Дори Кенджи да успее да го направи невидим, ще трябва да го оставим на пристанището във видима форма, а това би привлякло доста нежелано внимание.

Андерсън най-вероятно се е обградил със сериозна охрана.

Движим се безмълвно. Когато Дилайло ни уведоми, че върховният щял да се позиционира на пристанището, Кенджи моментално се досети за мястото. Досетиха се и Уорнър, Адам и Касъл, както и почти всички останали… с изключение на мен.

— Прекарах известно време на един от тамошните кораби — казал беше Кенджи с усмивка. — Не много. Заради лошо поведение. Мястото ми е познато.

Затова държа ръката му и той ме води.

Май не съм усещала такъв студ досега. Толкова лед във въздуха.

Корабът прилича на малък град, толкова е гигантски, че дори не виждам другия му край. Обхождаме периметъра, преценявайки доколко трудно ще е проникването на борда.

Изключително трудно, оказва се.

Почти невъзможно.

Точно тези думи използва Кенджи.

Е, почти.

— Мамка му — казва той. — Ама че абсурд. Никога досега не съм виждал толкова засилена охрана. Всичко е задръстено. — Добавя ядосано.

И е прав. Войниците са навсякъде. На сушата. На входа на кораба. На палубата. И всички са толкова сериозно въоръжени, че направо се чувствам нелепо с двата си пистолета и кобура, пристегнат с каиши към раменете ми.

— И сега какво?

Той не отговаря веднага.

— Можеш ли да плуваш?

— Какво? Не.

— Да му се не види.

— Не можем просто да скочим в океана, Кенджи…

— Е, струва ми се, че не можем и да прелетим .

— А защо не ги преборим?

— Ума ли си загуби? Да не мислиш, че можем да надвием двеста войници? Съзнавам, че съм изумителен красавец, Джул, но не съм Брус Лий.

— Кой е Брус Лий?

— Кой е Брус Лий? — потриса се от въпроса ми Кенджи. — Божичко. Приятелството ни е невъзможно вече.

— Защо? Приятел ли ти е бил?

— Знаеш ли какво — казва той, — просто замълчи. Просто… не мога дори да разговарям с теб в момента.

— Ами тогава кажи как да се промъкнем вътре?

— Да се гръмна, ако знам. Как да разкараме всички тези здравеняци от кораба?

— О! — възкликвам аз. — О, боже. Кенджи… — Стисвам невидимата му ръка.

— Хм, това е кракът ми и ако пипнеш още малко по-нагоре, не отговарям, принцесо.

— Кенджи, мога да ги блъсна — казвам, игнорирайки коментара му. — Мога просто да ги бутна във водата. Дали ще се получи?

Мълчание.

— Е? — подканвам го аз.

— Ръката ти още е върху крака ми.

— О. — Отдръпвам я. — Та? Какво мислиш? Ще се получи ли?

— Естествено — казва Кенджи сприхаво. — Действай, ако обичаш. По-бързо.

Така и правя.

Отстъпвам назад и събирам цялата си енергия в ръцете си.

Сила — мобилизирана.

Ръце — опънати напред.

Енергия — насочена.

Махвам с ръка във въздуха, сякаш чистя маса.

И всички войници падат във водата.

Оттук изглежда почти комично. Сякаш помитам войничета играчки от бюрото си. А сега те подскачат във водата, чудейки се какво ги е сполетяло.

— Да вървим — казва внезапно Кенджи и сграбчва ръката ми. Побягваме по трийсетметровия пристан. — Не са глупави. — Добавя той. — Все някой ще задейства алармата и ще заключат вратите. Навярно имаме само минута, преди корабът да се превърне в недостъпна крепост.