Тахере Мафи - Възпламени ме

Не мога да дишам. Не мога.

— Не смяташ ли? — пита Уорнър.

— Да — отговарям незабавно. — Да.

После съзнанието ми се завърта опиянено и се питам колко ли скоро ще загубим тези моменти и след колко ли време ще си ги върнем.

Не знам накъде сме се запътили двамата, но знам, че искам да стигна дотам. Ние сме часове и минути, устремили се към една и съща секунда, стиснали ръце, летейки към нови дни и обещанието за нещо по-добро.

Предстои да видим какво ни чака напред и знаем какво оставяме зад гърбовете си, но така и няма да опознаем настоящето. Този момент и следващият, и дори този, който щяхме да наречем "сега", вече ги няма, отлетели са и ни остават само тези уморени тела — единственото доказателство, че сме живели във времето и сме оцелели.

Но накрая ще си е струвало.

Да се борим за цял живот от такива моменти.

Отне му един ден.

— Искам и аз. — Оглеждам пистолетите по стената в тренировъчната зала. — Кой е най-добрият?

Дилайло ни донесе новината тази сутрин. Върховният главнокомандващ вече е тук. Превозили са го през океана на борда на реактивен самолет, но сега се подвизава в един от военните кораби на Сектор 45, пуснал котва на пристанището.

Елитната му гвардия ще пристигне малко след него. А след тях и останалите военни части.

Понякога не съм толкова убедена, че няма да загинем.

— Не ти трябва пистолет — казва ми учудено Уорнър. — Естествено, че ще ти дам, ако искаш, но едва ли ще ти е нужен.

— Искам два.

— Добре — засмива се той. Никой не последва примера му.

Всички останали са застинали в момента, преди страхът да ги обладае. Успели сме да съхраним умерена доза оптимизъм, но въпреки това сме обезпокоени. Уорнър вече е свикал войските си, а цивилните са уведомени за предстоящото; за желаещите да се присъединят към нас е устроен пункт за снабдяване с оръжия и амуниции. От тях се изисква единствено да представят регистрационните си карти като доказателство, че са жители на Сектор 45, и получават амнистия. Казармите са преустроени в подслони за мъжете, жените и децата, които не могат или не желаят да участват в битката. Позволено им е да се укрият тук, докато преминат кръвопролитията.

Всички тези допълнителни мерки са дело на Уорнър.

— Ами ако просто ни бомбардира отново? — пита Иън, нарушавайки тишината. — Както направи с Пункт Омега?

— Няма — уверява го Уорнър. — Прекалено арогантен е, а войната вече го засяга лично. Ще иска да си поиграе с нас. Да проточи нещата колкото може повече. Изтезанията го привличат открай време. Ще иска да се позабавлява.

— Страхотно, много ме успокои — обажда се Кенджи. — Благодаря за окуражителната реч.

— Пак заповядай — отвръща Уорнър.

Кенджи почти се засмива. Почти.

— Значи, пак е на кораб? — пита Уинстън. — Тук?

— Такава информация получих, да — отговаря Уорнър. — При нормални обстоятелства би отседнал в базата, но тъй като в този случай ние сме врагът, има усложнения. Освен това научих, че е разрешил достъп до сектора ни на войници от цялата страна, за да могат да се присъединят към него. Има си своя Елитна гвардия, както и подкрепата на войниците, защитаващи Капитола, но освен това набира и хора от народа. Всичко е просто театър. — Казва Уорнър. — Армията ни не е толкова многобройна, че да се нуждае от допълнителни подкрепления. Чисто и просто иска да ни сплаши.

— Е, получава се — казва Иън.

— И си сигурен — обръщам се към Уорнър аз, — че той самият няма да се появи на бойното поле? Убеден си? — Това е най-ключовата част от плана ни. Най-значимата.

Уорнър кимва.

Андерсън никога не се сражава в собствените си войни. Никога не показва лицето си. А ние залагаме именно на малодушието му. Защото макар да очаква нападение, се надяваме, че не очаква невидими нападатели.

Уорнър отговаря за войската. Касъл, Брендън, Уинстън, Лили, Алиа и Адам ще са му подкрепления. Джеймс остава в базата.

Двамата с Кенджи се отправяме към ядрото.

И вече сме готови да потеглим. Екипирани сме, въоръжени и заредени с щедра доза кофеин.

Чувам звук от презареждане на пистолет.

Обръщам се.

Уорнър ме посреща с поглед.

Време е.

Кенджи хваща ръката ми.

Всички останали ще вземат асансьора и ще излязат през стаята на Уорнър, но ние двамата с Кенджи ще се измъкнем незабелязано през задния изход. Важно е всички, дори войниците, да мислят, че сме в центъра на бойното поле. Не бива да се явяваме и после да изчезваме, никой не бива да забелязва отсъствието ни.