Кати Хопкинс - Рецепта за успех

Дан тъкмо се канеше да скочи върху мен, но аз му се усмихнах и извадих вълшебната си пръчица.

— Говори с нея, защото аз не те чувам.

— Но сега беше мой ред — повтори той.

Замалко да му отстъпя мястото, защото изглеждаше така съкрушен, но не го направих.

— Животът е труден, малчо — казах (Дан мразеше да го наричат така, понеже беше доста дребен за възрастта си). — Ако не ме оставиш на фотьойла, ще кажа на мама, че офейка от физическото миналата събота, така че сядай на дивана, млъквай и да започваме да гледаме филма.

— Няма да посмееш.

— Само опитай.

— Този стол си е мой. Аз го донесох тук, така че само аз би трябвало да седя на него — намеси се Уил, който сякаш също се канеше да ми връхлети. Използвах тайния си коз срещу него.

— О, нима? Ако не ме оставиш на фотьойла, ще кажа на приятелката си Джорджи, че си падаш по нея.

(Това, което Уил не знаеше, бе, че имах тайното подозрение, че и Джорджи също го харесваше, но щях да си запазя тази информация за някоя друга вечер, когато би ми била от полза.)

Уил хваща око. Много момичета от нашето училище въздишат по него. Много е сладък. Строен, с красиво лице и правилни черти. И няма акне (голям плюс). Макар да ми е брат, няма как да не отчета, че е очарователен. Дан също не му отстъпва с плътните си устни и зелените си очи, които всички сме наследили от мама. Като порасне, мадамите ще му се лепят като мухи на мед. Но за момента хич не се интересува от момичета. Само ги блъска, дразни ги и им дърпа косите. И мрази любовните сцени по филмите. Казва, че му се повдига от гледането на хора, които се целуват.

Дан сви рамене, стана и се пльосна на дивана, а миг по-късно Уил го последва наред с Мийтлоуф и Мърмит, които се настаниха на коленете на момчетата. Котките също обичат хубави филми.

— Умно решение — казах аз с широка усмивка.

Уил ми се изплези. Страшно обичам братята си. Сборичкванията им рядко са нещо сериозно. Момчешки истории.

Преди се чудех как ли татко би се справил с безкрайните им дрязги и закачки, но напоследък се сещам все по-рядко за него. Не си заслужава. Ясно е, че няма да се върне. Напусна ни, когато бях на десет. Върна се в Австралия, оставяйки мама сама с нас четиримата. Тогава тя ни събра и ни каза, че това отдавна се е очаквало да се случи (сякаш не знаехме). Никой не бил виновен, просто те въобще не трябвало да се женят, понеже били страшно различни по характер. (Така си беше — чувахме безкрайните им караници от стаите си. Нямаха еднакво мнение за нищо.) Приех, че не си подхождат. Гледала съм сапунки по телевизията и зная как стават тези неща. Но честно казано, не проумявам защо му трябваше да забягва толкова далече, особено като имаше четири деца. Ако някога му попаднеше тест „Да зарежеш децата си“, щеше да получи отлични резултати. Добре, не се разбираше с мама. Ами ние — Андреа, Дан, Уил и аз? С нас се разбираше. Е, не че ми харесваше, когато не беше на кеф и се държеше непредсказуемо. А и се дразнех, като се караха с мама. Но той беше мой баща. А човек си има само един баща. Липсваше ми и в началото, когато ни напусна, го приех много тежко. Почувствах се отхвърлена. Сякаш никой друг не би ме приел, щом собственият ми баща не ме искаше.

Но вече не си позволявам да мисля подобни неща. Твърде болезнено е. Запратих тези мисли в едно кътче на съзнанието си и ги заключих там. Мама е невероятна. Страшно много се старае, но въпреки позитивното й мислене, не й е лесно сама. Парите все не стигат. Сестрите й Фийби и Пат и съпрузите им са прекрасни. Повечето дни наминават, за да помогнат с каквото могат. Много ги обичам и зная, че и те ме обичат. И понеже си нямат собствени деца, направо са ни приели като свои. Когато сме заедно, не се чувствам отхвърлена. Карат ме да се чувствам потребна. Татко изпраща от време на време някакви пари, но не често, защото, както изглежда от писмата му, явно все още не си е намерил работа. Това беше една от основните причини за свадите им. Мама се скъсваше от работа. Докато татко все говореше за работа, но винаги намираше извинение защо още не е започнал такава.

— Подай ми дистанционното — казах, забелязвайки го на масата.

— Ти си го вземи — отвърна Дан. — Не съм ти роб.

— Да, ама си — добавих.

— О, боже! — възкликна Уил, грабна дистанционното и ми го подаде. — Ето, дръж. Понякога си толкова мързелива, Тори.

— Е, и? — рекох и си изхлузих обувките. — Лошо няма. Хайде да гледаме.

Насочих дистанционното и превключих на режим дивиди. Имахме пуканки и филми. А Леля Фийби и вуйчо Кев щяха да се появят по-късно с пица. Очертаваше се да си изкараме готина вечер, като изключим разочарованието ми от по-рано днес, че не мога да изляза с приятелките си.