Кати Хопкинс - Рецепта за успех

— Пфу — измърморих погнусено и го дръпнах от очите си.

— Може би е предназначено за теб — каза Меган, вземайки листчето. — Я да видим какво е!

— Да бе — отвърнах, — сигурно е съобщение от някоя фея.

Дразнех я, защото миналата година се бе увлякла по феи и ангели и цялата й стая беше покрита с такива плакати.

— Какво пише? — полюбопитства Хана.

Меган огледа листчето.

— „Скъпа Тори, този петък в полунощ ти предстои да посетиш зюмбюлената долина…“ Сръгах я закачливо. Знаех, че си измисля.

— Какво пише наистина?

— Прилича на рекламна листовка — отвърна тя.

— Ъъъ… нещо като реклама на местни фирми: някакъв салон за красота в Осбъри, деликатесен ресторант, астрологически сайт. Такива ми ти работи.

— Ще го изхвърля — казах и го взех, за да го метна в контейнера за боклук в ъгъла на двора. В момента, в който го хвърлих, проблесна светкавица и изтрещя гръм. Погледнах нагоре. Небето беше притъмняло, заплашвайки с пороен дъжд, така че се втурнах обратно към приятелките си, застанали пред вратата.

— Феите са ядосани, че изхвърли бизнес офертата им — пошегува се Джорджи.

— Да бе, феите и елфите действително съществуват и са поели управлението на Осбъри — отвърнах през смях.

Само след миг небето се продъни и се изсипа проливен дъжд, така че се шмугнахме бързо вътре.

— Ох — въздъхнах, докато тичахме по коридора. — Измъкнахме се на косъм!

Като влязохме в класната стая, учителката ни, госпожица Уилкинс, тъкмо затваряше отворените сутринта прозорци. Дъждът продължи да се лее, а вятърът все така завихряше отпадъците отвън. Когато госпожицата стигна до последния прозорец в дъното на стаята, който беше близо до чина ми, през него влетя лист хартия. Понесе се из класната стая и се приземи точно пред мен.

Мег, Хана и Джорджи се обърнаха. Аз погледнах надолу. Беше същият лист, който ме следваше на двора. Салон за разкрасяване, деликатесен ресторант, астрологически уебсайт…

Може би Меган бе права и феите и ангелите пазители действително съществуваха. Може би това беше кодирано послание от някого от тях или нещо подобно. „Да бе, а пък аз съм най-богатото момиче на света“ — помислих си. Както и да е, но листчето, което кацна пред мен, ме накара да се зачудя. Не вярвах в царството на феите като Мег, но бях убедена, че някои неща са предопределени, че съществува съдба или орис. А това беше странно съвпадение. Нямаше как да го отрека. Навярно бе предназначено за мен. Тъкмо се канех да прибера листчето в раницата си, за да го прегледам внимателно по-късно, когато госпожица Уилкинс затвори последния прозорец и се обърна към класа. Тогава забеляза листчето, което бе долетяло до чина ми.

— Тези боклуци се носят навсякъде — каза тя, като го вдигна, скъса го на малки парченца, върна се до дъската и ги пусна в коша. — Каква досада!

О, не! — помислих си, като я видях да го изхвърля. — Посланието ми от съдбата отлетя директно в коша.

— Аз ще седна там, защото аз донесох дивидитата — каза Уил, като избута Дан от най-удобния стол във всекидневната ни — супер мек фотьойл с дамаска от червено кадифе. Добре де, облегалките му за ръце са малко протрити, пък и част от пълнежа се подава на места от задната облегалка, но като се отпуснеш на него, направо се разплуваш от кеф. Миналата година Уил го намери изхвърлен на улицата и го домъкна у дома с помощта на няколко свои приятели.

— Не, аз ще съм там — настоя Дан. — Мой ред е. Ти седя на него снощи.

След известно бутане и блъскане, те се озоваха на пода, като се боричкаха и скубеха един друг.

— Добре дошли в царството ми — обявих аз. Прекрачих ги, държейки купата с пуканки, които току-що бях направила, и се настаних в оспорвания фотьойл. — Време е за филма — добавих и включих телевизора.

И двамата се изправиха и ме зяпнаха изумени, като видяха, че съм се разположила в почетното кресло. Спогледахме се за миг и избухнахме в смях. Приличахме на смахнати. Аз носех черен костюм и висока заострена шапка като злата вещица, а Дан и Уил бяха маскирани като дяволи, с рога и вампирски зъби. У нас, откакто се помнехме, имаше традиция да се обличаме подобаващо за петъчния филмов маратон. Така ставаше къде-къде по-забавно. Идеята беше на мама. Имаме цял сандък с какви ли не костюми. Някои мама бе правила, други бе събирала от разни разпродажби през годините. В сандъка могат да се открият облекла на вещици, магьосници, клоуни, горили, гигантски зеленчуци и каквото още се сетите. Леля Фийби, вуйчо Кев, леля Пат и вуйчо Ърни също имат принос за неговото съдържание — при всяко свое завръщане от почивка в чужбина носят по нещо. Те също обичат да се преобличат в костюми, ако се отбият да гледат филм у нас.