Маги Стийвотър - Ридание

— Всичко, което искам от теб, си ти.

Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.

— О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.

— Ще дойда да те спася — казах аз.

Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.

— Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. — Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.

— Кажи ми какво да направя — помолих го аз.

Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.

— Имай вяра в себе си.

Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или губех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.

— Спри — каза той. — Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най-умното, което съм срещал някога.

— Умът няма нищо общо с това — отвърнах рязко и отдръпнах брадичката си. — Мога да се науча на много неща от книгите или като гледам как някой друг ги прави. Как се предполага да науча каквото и да било за това? Няма книги, в които да прочета как да бъда откачен изрод, опитващ се да оцелее в света на феите, доколкото знам.

— Винаги те ядосвам. — Люк поклати глава — Дори в сънищата ти някак си успявам да го направя.

Погледнах отново към умореното му бледо лице, към светлите му очи, отразяващи светлината на луната, които се взираха в мен. Изглеждаше толкова раним и толкова човешки в този мрак. Потръпнах цялата.

— Страхувам се, че ще се проваля и ще загубя и двама ви.

— Трябва да си вярваш повече. Няма нужда някой друг да ти казва какво да правиш.

А може би имаше нужда. Може би не бях готова за независимостта, която толкова отчаяно исках. Зарових лице в ръцете си, скривайки се от светлината.

Той хвана китката ми и заговори с мекия си глас:

— Можеш да направиш всичко, което искаш, помниш ли? Сега ела тук и се сбогувай с мен, защото не знам дали ще те видя някога отново.

Повдигнах рязко глава при думите му и видях как, преди да допре грапавите си устни до моите, по лицето му се стече сълза. Обвих ръце около врата му и се притиснах в него, докато той ме целуваше отново и отново, а друга проблясваща капка се присъедини към първата по бузата му, разтече се като малко ручейче и се смеси с моите сълзи.

Помислих, че сънят ще свърши тук, но той не свърши, докато Люк не ме свали долу на тревата до себе си, обви тялото си около моето и ми прошепна:

— Сбогом, красавице.

Над главите ни птиците на луната започнаха да ридаят, песента им беше мрачна и самотна, множество гласове се извиваха нагоре в странна, оплакваща нас и любовта ни мелодия… И в този момент се събудих.

— Събуди се, момиче. Слънцестоенето наближава.

Отворих очи и погледнах към надвисналото над мен небе — луната бе променила мястото си, но иначе небето беше същото като в съня ми. Кожата ми беше студена и лепкава, а стомахът ми направо ръмжеше и макар наоколо да нямаше и следа от Томас, не бях сама.

Три феи на ръст като малки деца седяха до краката ми и ме наблюдаваха. Бяха чисто голи, с изключение на венците от цветя, които висяха на раменете им като ножници без мечове. Бяха оскубали тревата около мен и я бяха разпръснали по краката ми, а когато се надигнах и я изтръсках от дънките си, избухнаха в силен смях. Малките им лица бяха толкова сладки, докато се кикотеха, че и аз се засмях.

— Много смешно — казах.

Те извикаха от удоволствие и подскочиха, дърпайки ме за ръце.

— Ставай, ставай и танцувай с нас.

Не бях сигурна кой е любезният начин да им откажа, но определено бях чувала, че когато хората танцуват с феи, загубват душата и разума си. Опитах се да прикрия недоверието си и казах:

— Вие танцувайте, аз ще гледам.

— Ти си толкова нежна и красива — каза една от феите, като ме докосна с възхищение по косата. — Искаме да танцуваш с нас. Искаме да видим твоя танц.

Наистина ми приличаха на деца — малки, аморални деца. Спрях ги с ръка.

— Трябват ми малко цветя.

Те изпищяха отново радостно и увесиха на шията ми венец от цветя, а после заподскачаха нетърпеливо около мен.