Кристин Кашор - Даровита

— Точно така — насърчи я По. — Стопли ме!

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

— Искам да ти разкажа нещо.

Тя се отдръпна назад и погледна лицето му, защото долови странна нотка в гласа му.

— Знаеш как се борех с Дарбата си през последните месеци — подхвана По. — Опитвах се да я усмиря. Стараех се да не обръщам внимание на всичко, което ми показва, а само на малкото, което ми е необходимо.

— Да…

— Е, преди няколко дни, в пристъп на самосъжаление, се отказах.

— Отказа се от какво?

— Да се боря с Дарбата си. Оставих я да ме завладее. И знаеш ли какво се случи? — Не дочака да чуе предположението й. — Спрях да се боря и всичко наоколо някак си се намести. Всички движения, пейзажът, земята и небето, дори мислите на хората. Всичко оформи една картина. Усещам мястото си в нея както никога досега. Все още се чувствам замаян, но не като преди.

Тя прехапа устни.

— Не разбирам, По.

— Лесно е, Катса. Оставя ли сетивата си да възприемат всичко, нещата създават свой порядък. Ето, ние стоим тук. В дървото зад мен има птица. Виждаш ли я?

Катса надникна над рамото му. Птичката, кацнала върху един клон, си чистеше с човка перушината под крилото.

— Виждам я.

— Преди щях да се опитам да прогоня образа на птицата, за да се съсредоточа върху земята под краката ми и върху теб в прегръдките ми. Сега просто оставям птицата и всичко друго да витае около мен. Лека-полека несъществените подробности започват да избледняват. И ти оставаш в центъра на вниманието ми.

Странно усещане завладя Катса. Сякаш внезапно е стихнала упорита болка, освобождавайки тялото й. Изпита облекчение и надежда.

— По… Звучи чудесно.

Той въздъхна.

— Олекна ми, защото не се чувствам толкова зашеметен.

Тя се поколеба, но реши да го изрече на глас. И без друго той сигурно вече беше разбрал.

— Мисля, че е време да започнеш да се биеш отново.

По се подсмихна.

— О? Така ли мислиш?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Защо не? Ще укрепнеш, а брат ти е подходящ противник.

Той опря чело в нейното. Гласът му прозвуча много тихо:

— Спокойно, Катса. Ти знаеш най-добре. Щом смяташ, че е време да започна да се бия, ще започна да се бия.

Той се усмихна. Сърцето й се сви, защото това бе най-мимолетната и най-тъжната усмивка на света. Ала когато вдигна ръка да докосне лицето й, забеляза, че си е сложил пръстена.

Получи се нещо като школа. Катса измисляше упражнения за Скай и По, които поставяха на изпитание най-вече силата на По. Скай беше доволен, защото се оказваше в по-изгодно положение. Катса беше доволна, защото виждаше колко бързо напредва По. Караше ги да се борят и постоянно напомняше на По — мислено и на глас — да използва повече мускулите си и по-малко Дарбата.

Катса учеше и Битърблу как да държи сабята, как да блокира удари, а накрая и как да нанася удари. Позиция и равновесие, сила и движение, бързина. Отначало детето боравеше със сабята непохватно както с ножа, но работеше упорито и напредваше не по-зле от По.

Школата на Катса се разрасна. Войниците и пратениците не устояваха на изкушението да погледат как лейди Катса обучава младата им кралица да размахва сабята или как лиенидският принц с вродена воинска Дарба се бори с брат си. Скупчваха се край тях, задаваха въпроси за упражненията, които изпълняваха принцовете, и за хватките, с които Битърблу компенсираше липсата на ръст и сила. Преди да се усети, Катса започна да показва техники на двама млади войници от южния монсийски бряг и да замисля как да подобри уменията на стражите да нанасят удари с обратната страна на сабята. Изпитваше истинско задоволство от постиженията на учениците си.

По укрепваше с всеки изминал ден. Губеше схватките, но всеки път борбата продължаваше по-дълго. Равновесието и рефлексите му се подобряваха. Битките ставаха все по-забавни — отчасти защото братята бяха равностойни противници, отчасти понеже: снегът се топеше и дворът се бе превърнал в тресавище. По и Скай, разбира се, гледаха при всяка възможност да омажат лицето на съперника с кал. Ако не бяха очите на По, през повечето време двамата бяха неотличими.

Настъпи денят, когато един от омазаните с кал принцове прикова другия към земята и нададе възторжен вик. Катса ги погледна и за пръв път победителят се оказа По. Той скочи на крака и се усмихна триумфално на Катса. Изтри калта от лицето си и я привика с пръст.

— Идвай! Ти си следващата!

Тя се облегна върху сабята си и се подсмихна.