Кристин Кашор - Даровита

Когато с Катса оставаха сами, докато ловуваха, носеха вода или седяха в колибата, той смъкваше тихо маската. Лицето, тялото му, гласът му се предаваха на умората. Понякога протягаше ръка да се опре на скала или на дърво. Очите му не се съсредоточаваха, нито се преструваха, че се съсредоточават върху каквото и да било. Катса започна да осъзнава, че макар състоянието му отчасти да се дължи на отчаянието, в още по-голяма степен то произтича от Дарбата му. Защото По все още се приспособяваше към тази Дарба, а липсата на зрение лишаваше възприятията му от опора и го зашеметяваше.

Един ден край езерото по време на необичайно затишие той опъна спокойно тетивата на лъка и се прицели в нещо, невидимо за нея. Към върха на скала ли? Към дървесен ствол ли? По наклони глава и се заслуша. Пусна стрелата, тя изсвистя в ледения въздух и се заби в пряспа.

— Какво… — учуди се Катса, но замълча, защото върху снега изби кръв и описа червен кръг около дръжката на стрелата.

— Заек — каза той. — Голям заек.

Тръгна към скрития си улов, ала в същия момент ято гъски се снишиха към земята. Той притисна с пръсти слепоочието си и падна на колене.

Катса пусна две стрели и уби две птици. После помогна на По да стане.

— Какво…

— Гъските. Изненадаха ме.

Тя поклати глава.

— И преди усещаше животните, но не падаше.

По се позасмя, но смехът му заглъхна във въздишка.

— Катса… Опитай се да си представиш. Дарбата ми показва всяка подробност от планината над мен и от гората под мен. Долавям движението на всяка риба в езерото и на всяка птица в дърветата. Усещам как дупката ни във водата се вледенява отново. Облаците натежават от сняг. Скоро ще завали. — Той обърна лице към нея и продължи да изрежда трескаво: — Скай и Битърблу са в колибата. Битърблу се тревожи за мен. Мисли, че не ям достатъчно. Усещам и теб, разбира се, всяко твое движение, тялото ти, дрехите ти… Всяко твое притеснение минава през мен. Зрящите насочват очите си. Аз не мога да насочвам Дарбата си. Долавям всичко горе, долу, пред, зад и отвъд мен. Как да се съсредоточа върху земята под краката ми?

Той тръгна отново към червеното петно върху снега. Дръпна изморено стрелата. На нея бе нанизан голям, бял, кървав заек. По донесе заека до нея. Постояха така, един срещу друг. Посипаха се снежинки. По устните на Катса заблужда усмивка — предсказанието му се беше сбъднало. След миг По също се усмихна — неохотно — и я улови за ръкава.

— Снегът ме дезориентира.

Подпираше го, докато се изкачваха по възвишението.

Започна да свиква с новия начин, по който я възприемаше По. Не я виждаше, разбира се. Сигурно никога вече нямаше да усети как приковава очи в нея. Никога вече нямаше да попадне в капана на очите му. Опитваше се да не мисли за това. Натъжаваше я; изпълваше я с глупава, непонятна скръб.

Новият начин на По обаче също я обсебваше. Попиваше я с напрегнато лице, с цялото си тяло, застинало, насочено само към нея. С течение на времето се случваше все по-често. Сякаш бавно се свързваше отново с нея и настройваше мислите си в съзвучие с нея. Докосваше я спокойно както преди произшествието — целуваше ръцете й, милваше я по лицето. Катса се питаше дали е действителност или плод на въображението й, ала й се струваше, че сега им обръща повече внимание — на всички тях — по-истинско внимание. Сякаш Дарбата му вече не го държи в плен. Или не е толкова погълнат от себе си.

— Погледни ме — помоли я веднъж в един от редките случаи, когато бяха сами в колибата. — Изглежда ли, сякаш те виждам?

Седяха пред огъня и дялаха стрели. Тя го погледна в очите, които просияха, впити право в нейните. Катса затаи дъх и остави ножа с пламнали бузи. Запита се кога ли ще се върнат другите. После неуспешният опит на По да прикрие усмивката си я изтръгна от замайването.

— Скъпа Катса. Отговорът ти надмина очакванията ми.

Тя изсумтя.

— Очевидно себелюбието ти е непокътнато. Какво всъщност се надяваше да постигнеш?

Той се усмихна. Ръцете му се върнаха към работата, а очите му отново се зареяха.

— Искам да разбера как да карам хората да смятат, че наистина ги виждам. Искам Битърблу да спре да мисли, че има нещо нередно в очите ми.

— О, разбира се. Това беше убедително. Как го правиш?

— Знам къде са очите ти. Въпрос на насочване и на долавяне на реакцията ти.

— Опитай пак.

Този път тя прояви чисто научен интерес. Очите му се вдигнаха към нейните. Отново я обля горещина, но тя не й обърна внимание. Да, сякаш наистина я виждаше. Личеше обаче, че не е съвсем така.