Кристин Кашор - Даровита

— Кажи ми — настоя той.

Тя го погледа замислено.

— Светлината в очите ти е странна и отвлича вниманието. Съмнявам се някой да забележи. Ала изглеждаш малко… отвеян. Гледаш ме, сякаш умът ти витае другаде. Разбираш ли?

Той кимна.

— Битърблу го усеща.

— Присвий очи — посъветва го Катса. — Намръщи се леко, все едно размисляш. Да… така е добре, По. Никой не би заподозрял нищо.

— Благодаря, Катса. Да се упражнявам ли от време на време с теб? Нали няма да ме събориш на земята и да ми разкъсаш дрехите?

Катса се разкикоти и го замери с пръчката. Той я улови сръчно и се засмя. За миг й се стори, че наистина е щастлив. После той, разбира се, долови мисълта й и сянка пробяга по лицето му. Продължи да дяла стрелата. Тя погледна ръцете му, пръста, върху който нямаше пръстен. Въздъхна и взе нова пръчка.

— Какво знае Битърблу? — попита тя.

— Само че крия нещо от нея. Досеща се, че Дарбата ми не се изчерпва с това, което казвам. Знае го от самото начало.

— А за очите ти?

— Май не й е хрумвало. — По заостри края на пръчката и хвърли шепа стърготини в огъня. — Ще я поглеждам по-често в очите — добави той и отново потъна в мълчание.

По и Скай току подкачаха Битърблу за антуража й. Не само за стражите. Рор вземаше много насериозно кралския статут на дъщерята на сестра си. В колибата непрекъснато пристигаха войници на коне, натоварени с провизии — особено след като снежните виелици започнаха да стихват. Зеленчуци, хляб, плодове; чаршафи, завивки, рокли за кралицата. И винаги писмо от Рор. Кралят се допитваше за мнението на Битърблу по този или онзи въпрос, уведомяваше я как напредва подготовката за коронацията, интересуваше се от здравословното състояние на придружителите й и най-вече на По.

— Ще помоля Рор да ми изпрати сабя — оповести Битърблу един ден на закуска. — Нали ще ме научиш да я използвам, Катса?

Лицето на Скай грейна.

— О, да, Катса! Още не съм те виждал да се биеш и започвах да се отчайвам.

— Изглеждам ли ти като достоен противник? — попита го Битърблу.

— Не, разбира се. Но тя ще организира дуел с войниците, за да ти покаже техниките. Все ще се намери приличен боец сред тях.

— Няма да се бия с войници — отсече Катса.

— Дори без оръжие? — Скай се облегна назад и скръсти ръце с дръзко изражение, което явно бе семейна черта. — Мен например ме бива в ръкопашния бой.

По избухна в смях.

— О, да, Катса! Организирайте си двубой! Не мога да си представя по-забавно развлечение.

— Забавно, а?

— Катса ще те срази, преди да си размърдаш кутрето.

— Добре — отвърна невъзмутимо Скай, — точно това искам да видя. Искам да видя как унищожаваш противниците си, Катса. Ще победиш ли По заради мен?

Катса се усмихна.

— По не се предава лесно.

По наклони стола си на задните крака.

— Сега съм лесен противник.

— Да се върнем на въпроса ми — прекъсна ги строго Битърблу. — Ще ме научите ли да се бия със сабя?

— Да — обеща Катса. — Изпрати вест на Рор.

— Двама войници тъкмо заминават — обади се услужливо По. — Ще ги догоня.

Краката на стола изтрополиха върху пода. По скочи и излезе навън. Три чифта очи се втренчиха във вратата, която се затвори зад него.

— Времето вече не е толкова студено — отбеляза Битърблу. — Искам да се върна в двореца и да се заема със задълженията си. Но се притеснявам за него и не съм убедена, че е добре.

Катса мълчеше и дъвчеше разсеяно хляб. Обърна се към Скай и огледа раменете му — силни и прави като на брат му; огледа и здравите му ръце. Беше най-близък по възраст до По; сигурно се бяха счепквали милион пъти като деца.

Катса се втренчи в масата с присвити очи. Запита се какво ли е да се биеш, без да виждаш, и всяко движение наоколо да ти отвлича вниманието.

— Най-сетне поне започна да се храни — прекъсна размишленията й Битърблу.

Катса се сепна. Взря се в детето.

— Така ли?

— Вчера яде. И тази сутрин. Всъщност изглеждаше доста изгладнял. Не забеляза ли?

Катса въздъхна. Отблъсна стола назад и се запъти към вратата.

Намери го пред водата, впил невиждащи очи в замръзналата повърхност на езерото. Трепереше. Няколко секунди го гледа колебливо.

— По — попита го, — къде ти е палтото?

— А къде е твоето?

Застана до него.

— Не ми е студено.

По наведе глава към нея.

— Щом не ти е студено, а аз съм без палто, има само един начин да ми помогнеш.

— Да се върна и да ти донеса палтото ли?

Той се усмихна. Протегна ръце и я прегърна. Изненадана, тя се притисна към него и заразтрива треперещите му рамене, да ги постопли.