Кристин Кашор - Огнена

Файър се тресеше вледенена върху земята. Разпозна, разбира се, черната му кобила, красивия му брат и красивия му дорест кон. Не бяха Накс и Кансръл, а Наш и Бриган. Те скочиха от седлата и останаха до конете, спорейки. Разтреперана като листо, тя долавяше с мъка думите им. Бриган каза, че ще хвърли някого на грабливите птици. Наш отвърна, че той е кралят и той трябва да реши и няма да хвърли такава жена в пастта на чудовищата.

Арчър се бе привел над Файър и повтаряше името и, галейки я по лицето. Каза нещо остро на братята. Вдигна Файър на ръце и я отнесе.

Файър го знаеше. Умът й допускаше грешки, но истинският предател бе тялото й.

Арчър я положи върху леглото и седна до нея. Пое студените й длани и ги разтърка. Лека-полека тя спря да трепери.

Чу ехото на гласа му да отеква в главата й. Постепенно сглоби думите, с които Арчър се обърна към краля и принца, преди да я прегърне и отведе: „Ако ще я хвърляте на чудовищата, хвърлете и мен.“

Улови дланите му и ги притисна.

— Какво ти стана? — попита я тихо той.

Какво ли?

Погледна го в очите, изцъклени от безпокойство.

По-късно щеше да му обясни. Сега искаше да му покаже друго. Искаше нещо от своя изпълнен с живот приятел. Придърпа ръцете му. Арчър винаги разбираше бързо. Приведе лице към нейното и я целуна, Файър се пресегна да му разкопчае ризата, но той спря пръстите й. Каза й да не си напряга ръката и да остави всичко на него. Тя прие благодарно щедростта му.

После заговориха шепнешком.

— Когато той влезе в крепостта — обясни му Файър, легнала на една страна с лице към него, — помислих, че татко е оживял.

По лицето му се изписа първо уплаха, после съчувствие. Прокара пръсти през косата й.

— О, Файър! Разбирам те. Но Наш не прилича на Кансръл.

— Не Наш. Бриган.

— Бриган прилича на Кансръл още по-малко.

— Светлината ме подведе. И омразата в очите му.

Той я докосна леко по лицето и по рамото — внимателно, да не я заболи превързаната ръка. Целуна я.

— Кансръл е мъртъв. Не може да те нарани.

Думите я задавиха. Не успя да ги изрече гласно. Каза ги в ума му: Той ми е баща.

Арчър я прегърна и я притисна към себе си. Тя затвори очи и пропъди мислите си, за да усеща само миризмата и досега на Арчър до лицето и гърдите, до корема и тялото си. Арчър отблъсна спомените й.

— Остани тук при мен — помоли я сънено той след малко, все още притискайки я до себе си. — Не си в безопасност сама.

Колко странно, че тялото му я разбираше толкова добре, сърцето му разбираше толкова добре истината за Кансръл, а винаги объркваше най-лесното. Последните му думи бяха най-сигурният начин да я накара да си тръгне.

Всъщност навярно и без това щеше да си тръгне.

Понеже обичаше приятеля си, изчака той да заспи.

Не искаше неприятности; искаше само звездите да я уморят, за да заспи без сънища. Имаше начин — бе достатъчно да застане до външен прозорец, за да ги види. Реши да отиде в конюшните, защото там бе най-невероятно да се натъкне на крале или принцове по това време на нощта. А и да не намереше прозорци с изглед към небето, там щеше да бъде със Смол.

Покри косата си и облече тъмни дрехи. Подминаваше стражи и прислужници и, разбира се, някои от тях я поглеждаха втренчено, ала, както винаги в замъка на кралицата, никой не я безпокоеше. Роен се стараеше хората под нейния покрив да се научат да пазят съзнанията си възможно най-добре. Знаеше колко е важно.

Покритата пуста алея към конюшните миришеше приятно на чисто сено и коне. Само един фенер близо до входа осветляваше тъмните конюшни. Повечето коне спяха, включително нейният Смол. Дремеше прав, неугледен и кротък, килнат като сграда, която аха да рухне. Изглеждаше притеснително, но Файър не се изненада — той често спеше така — наклонен на едната или на другата страна.

В далечния край на конюшнята имаше прозорец. Тя погледна през него, но не видя звезди. Нощта бе облачна. Върна се до дългата редица коне и спря отново пред спящия Смол. Усмихна се при вида на чудатата му поза и се шмугна при него. Реши да приседне и да му попее тихо, докато сънят я обори. Дори Арчър не би възразил. Никой нямаше да я открие тук, свита до Смол. Дори някой да влезеше в конюшнята, нямаше да я забележи. Ако Смол се събудеше, нямаше да се стресне от господарката си, сгушена до него. Беше свикнал с нощните й навици.

Файър се излегна и затананика песен за килнат кон.

Смол я побутна с муцуна и тя веднага разбра, че не е сама. Чу мъжки глас, баритон, много тих, много близо.